Политиците ни не могат да имат по-различен манталитет от владиците
Свидетели сме на една истински църковен театър, който се стимулира от самия клир
Горан Благоев, специално за Faktor.bg
„Ваше величество, господин министър председател...”. Това парадоксално обръщение роди не друг, а българският патриарх Максим на молебена по случай встъпването в длъжност на новия премиер Симеон Сакскобургготски през 2001 г. Църквата носи тежкото историческо наследство от легализирането й през ранното средновековие като институция, която се превръща в инструмент на държавата. Този идеологически геном остава дълбоко кодиран в нея и наследството му продължава да се проявява, дори след като съюза на короната и кръста е само спомен от миналото. Иначе трудно ще си обясним кокетирането на висшия клир пред Симеон, което често раждаше гротескни ситуации като тази - да го поставиш едновременно в ипостасите му на монарх и републикански премиер...
В масовото обществено съзнание се загнезди представата, че бившият цар и тогавашен министър-председател зададе модата политиците да ходят на църква. Но това е поредната ни заблуда. „Модата” зададоха членовете на Политбюро на ЦК на БКП во главе с неговия председател Петър Младенов, които на 19 февруари 1990 г., броени месеци след десетоноемврийските промени, се изсипаха групово в „Св. Ал. Невски” на панихидата за Апостола. Истински скандал! Довчерашните гонители на вярата чинно стояха със запалени свещички в ръка. Партията държава губеше своя идеологически ресурс и панически се опитваше да намери нов, който да й възвърне поне малко от сринатото обществено доверие. Опита се да го намери в църквата.
Кощунствено, но и очаквано
И император Константин, наречен Велики, без да е бил християнин, е легализирал християнството в своята империя, а след това свикал и първия Вселенски събор. Така Църквата пропада в тежкото изкушение да стане част от държавния инструментариум. А Византия ражда доктрината за „симфонията” (с ударение на второто „и”), т.е. съзвучието между държавата и църквата. Опитът да бъде следвана във време, когато Църквата е отделена от държавата, а секуларизмът има глобални измерения, освен чудовищни националистически и месиански идеологии, може да породи единствено пародии. Както често се случва у нас.
На празника Успение Богородично, 15 август, видяхме как служебният премиер Георги Близнашки чете гладко, но леко смутено „Символа на вярата” по време на тържествената литургия в Троянския манастир. Чест му прави, че все пак не го сричаше като предшественика си Пламен Орешарски на празничната гергьовденска служба в Зографския манастир тази година. Той очевидно се е стреснал от дължината на „Символа на вярата” и е предпочел да изрече гласно Господнята молитва „Отче наш”, която е чувствително по-кратка. Което не му попречи така да я изпелтечи, че ако беше в Средновековието - да са го осъдили за ерес. Вместо „избави ни от лукавия”, както гласи молитвата, от устата на Орешарски в божия дом прозвуча „избрания ни от лукавия”. Ще се въздържим да правим фройдистки анализ на лапсуса, защото може да извадим наяве бездната, в която е потънало подсъзнанието на Орешарски... И той, и Близнашки естествено няма да са нито първите, нито последните държавни мъже, които ще видим в тази роля. Единственият, който досега е
отказвал да чете „Символа...” в битността си на премиер, е Сергей Станишев
Може би защото християнският символ-верою няма нищо общо със символ-вероюто на комунистите?! Това, обаче, не му попречи да спекулира с християнството по друг начин. В едно от обръщенията си за евроизборите тази година той твърде невежо използва за пропагандата си Свети Георги, обявявайки, че подобно на светеца социалистите защитавали бедните и слабите...
Духовниците отдавна се опитват да ни убедят, че модерната практика с четенето на „Символа на вярата” от всевъзможни политици и държавници по време на празнични служби било византийска, демек православна традиция. Православието, както е известно, има претенцията да съхранява духовното наследство на Византия – включително православната литургия носи в себе си отгласи от пищния императорски церемониал във голямата константинополска църква „Св. София”. Само че Византия, както и всички нейни съседи, включително и България са били теократични държави – властта идва от Бога, а не се печели на избори. Така че да се следва византийското православно наследство сляпо и безкритично, както е и с четенето на „Символа на вярата” от една съвременна Църква е всичко друго, но не и адекватен прочит на традициите. То по-скоро е израз на дълбока историческа и богословска непросветеност на клира, на неговата лаическа посредственост, скрита под маската на псевдоблагочестието и интелектуалната превзетост.
По времето на Византия, ако на тържественото богослужение присъствал императорът, той наистина прочитал „Символа на вярата”. По този начин той показвал, че всички поданици на управляваната от него империя изповядват правилната вяра – тази, която е установена от църквата и не е заразена с лъжливи, еретически учения. Така че този акт е бил фундаментален за християнските устои на средновековната държава. Императорите имали основание да четат, т.е. да изповядват гласно „Символа” не само защото се предполага, че са били вярващи, но и защото били богословски грамотни. Някои от тях – дори твърде просветени в тънкостите на православната догматика. Така е било не само във Византия. Смятаният за твърде неуспешен като държавник цар Борил (1207-1218 г.) е първият, който в нашата история свиква православен събор срещу заразата на една ерес и компетентно председателства високия църковен форум. И до колкото е могъл успява да спаси обществото и църквата от разрушителната идеология на богомилството. Това разбира се не означава, че средновековните владетели са били истински образец на християнско благочестие, но за разлика от съвременните си колеги, поне са имали църковен живот – участвали са в богослуженията, изповядвали са се и са се причастявали.
Съвременните българските държавници и политици в своето мнозинство принадлежат към поколения, които са отгледани в епохата на атеизма и не са църковни люде. Иначе едва ли биха се сещали за християнството само когато дойде голям църковен празник. Дори тогава обаче присъствието им издава такова религиозно невежество, че вместо светли чувства у електората се пораждат единствено горчиви усмивки. Като пропагандния поздрав на новоизлюпения политик Николай Бареков, който реши тази година да ни
честити Възкресението Христово докато помпаше мускули във фитнес-залата
Подобно полухъшлашко - полумутренско изпълнение е може би някакво израстване за човек, който на сватбата си преди години размахваше икона на Богородица, скандирайки „Да живее Българската православна църква!” – сякаш още тогава е репетирал за бъдещите си изяви като политик?! Или гротескно стоящият в „Св. Ал. Невски” президент Росен Плевнелиев, който се кръсти с бързината на жест, сякаш гони досадни мухи около себе си. Или протоколната издънка с г-жа Орешарска, която се беше облекла в черно от главата до петите за пасхалната литургия, сякаш е Разпети Петък, а не Възкресение Христово. Някой очевидно я беше посъветвал, че трябва да се яви при патриарха, както се ходи при папата – с черно покривало на главата... За разлика от западните си колеги, които от малки са възпитавани в евангалските ценности, нашите политици не умеят дори да използват християнските послания в своята реторика. Ако си мислят, че с едното ходене на църква ще убедят електората в своя християнски морал, грешат. И най-безпросветният българин знае евангелската истина: „По делата им ще ги познаете!” Макар да не си я припомня точно когато застава пред изборната урна, но това е друга тема...
Известната руска дисидентка Валерия Новодворска казва: „Християнството не е за глупаци”. Ще рече християнството не е за духовно невежи и непросветени хора, иначе от вяра то се изражда в суеверие, поза, изпразнен от съдържание ритуал. Християнството е образованост и начин на живот. Живот, в който смиряваш и отричаш себе си, носейки отговорност за другите. Можем ли да очакваме, че българските държавници и политици, които са богословски по-неграмотни от най-невежото средновековно селянче, а моралът им може да се сравни с този на цар Ирод, ще имат адекватно поведение в храма. Едва ли?! Та нали ако властимащите в България се бяха опитали да получат поне елементарни познания върху християнството и се стремяха поне мъничко да живеят като християни, те отдавна да са възстановили вероучението като редовна дисциплина в училище и иституцията на полковия свещеник в армията.
Тогава кому е нужно премиерът да срича (или да репетира многократно, за да го изчете гладко) най-важния текст за всички християни, ако самият той нито проумява какво чете, нито го изповядва като убеждение?! Със същия патос може да иде да изрече и шахадата (мюсюлманската вероизповедна формула) в някоя джамия... Свидетели сме на една истинска пародия на вярата, църковен театър, който се стимулира от самия клир. Защото първенството на държавника в литургията щедро му се предоставя кога от патриарха, кога от владиката, кога от редовия свещеник. Заради единия блян по отдавна загиналата Византия. Заради едното криворазбраното следване на образи и идеи от миналото и сляпото подражаване на традицията. Но тъй като генетичната обремененост на византийското православие е трудно лечима, Църквата докато копира пищните й церемониали, да се придържа и към друга византийска традиция. Да бъде коректив на властта. Имало е византийски патриарси, които с риск от детрониране са осъждали ниския морал на владетелите и не са ги допускали в храма. В съвременна България това не се случва. Православният клир следва само византийското кокетиране и раболепие пред политиците и дръзва да им опонира, само ако го лишат от някое и друго финасиране по еврофондовете...
Богородичният празник тази година не ни спести и друга пародия. Троянският и Бачковският манастир си бяха обявили съревнование кой по-изопачено да отбележи този ден. За първи път чудотворните икони на Божията майка бяха изнесени за лития не от монасите или от поклонниците, а от специално поканени гвардейци. Вместо съпровод на църковни песнопения – маршове и духова музика. Нововъведение, което няма нищо общо с вековните практики на манастирите. Ако и това е било някакво модернистично копиране на византийски традиция, то пак се оказа твърде неумело. Знае се например, че при пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски от София в Търново в края на ХІІ в. цар Асен І изпраща да ги съпровождат 300 елитни войници от своята гвардия. Само че по онова време армията е била част от теократичната, богоустановена държава. Затова и войнството се е наричало „христоименито” – апропо с този епитет и сега църквата ни продължава да споменава нелепо армията в молитвите си, въпреки че в една светска държава войнството няма как да е „христоименито”. А и ако беше такова, нямаше да се противи вече 25 години за възстановяването на военното духовенство и православните традиции в армията, които са свързани с изграждането на казармени параклиси, с молитва след ставане и преди лягане, а не единствено с тържествените водосвети на Богоявление и Гергьовден. Тогава
що щат хора под пагон в ритуалите на институция, която е отделена от държавата?!
Войнство, което не е „христоименито” носи иконите на Христос?! По същата логика главният мюфтия също трябва да има правото да покани гвардейци да изнесат ритуално например косъма от брадата на пророка Мохамед – мюсюлманска реликва, която се пази в Кърджали...
Ако църквата иска да се възроди като общност на единството, осветено от любовта и равенството, както е проповядвал Иисус Христос, тя трябва да престане да се оглежда в кривото огледало на средновековния съюз между короната и кръста. Иначе рискува да остане роб на ритуала, а не проповедник на духа. Във време, когато хората са все по-чувствителни към фалша и изпитват неистов стремеж към Истината, това е едно твърде голямо предизвикателство за Църква, чийто висш клир рядко впечатлява с духовна извисеност и богословска ерудиция. Да се надяваме ли, че държавниците и политиците ни могат да имат по-различен манталитет от владиците?!
Няма коментари:
Публикуване на коментар