ЗАЩО РУСИЯ ПОДКРЕПИ ВРАГОВЕТЕ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1913 г., СЛЕД КАТО БЕШЕ ПОДПИСАЛА ВОЕННАТА КОНВЕНЦИЯ ПРЕЗ 1902г. ДА Я ПАЗИ?

От детските си години помним стиховете на народния поет – „Кат Русия няма втора, тъй могъща на света, тя е нашата опора, тя е нашта висота…” и т.н. След повече от едно столетие възпитаване на нашия народ в славянофилство и в любов към «двойния освободител» - Русия би било добре да се погледне и зад завесата, спусната от държавници, политици и дипломати, биле те русофили или русофоби, за да се види как наистина стоят нещата. Но за това са необходими очи, разум и търпение, а на първо място и много знания. Митрополит Методи Кусев Искам да ви припомня думите на големия българин Старозагорския митрополит Методий Кусевич, родом от Прилеп, които той произнася през 1914 г. в книгата си «Погрома на България. Виновникът»: «Русофилството в България достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакостите, ние българите нарочно си закриваме очите; жумим за да не виждаме па­костите правени нам от Русия...". Това наше положение, създадено в желанието ни да запазим свято своето русофилско чувство... И ние, сироти русофилите българи, жумиме, не си отваряме очите за да не видим какво прави „вампирът" за нашата съдба. Жумим пред пакостните му дела, за да мислим, че той само добро прави за нас. Не поглеждаме, защото не желаем да видим, че нашия идол, на когото се покланяме като на свой величайши добродетел, е зъл гений за съдбата на честита и велика България... Руският император Николай ІІ Руския император (Николай ІІ), който, както се види, не държи смет­ка за чувствата на самите нас русофилите, дойде на покло­нение в Кюстенджа, за да изкаже своята признателност и благодарност на Румъния, оръдието за нанесения погром на България, да й благодари, че извърши с достойнство ми­сията, с която бе натоварена от Него за да извърши пре­поръчания погром. Дойде със Сазонов, шефът на неговото правителство, за да се не изпретълкува визитата и да се не каже, че е една проста етикета, повръщане на визита, а да разберат всички, че посещението е с политическа цел: да благодари за по­грома нанесен на България и да санкционира Букурещкия договор (28 юли 1913 г.), за ненарушението на който Сазонов, шефът на руската дипломация, се произнесе категорично с внушение да разбере България, че е невъзможно нарушението на тоя договор и за това да не мисли за реванш и да се не надее, че ще може един ден да си земе назад нещо от ограбеното, което ограбване е предначертано от преди 25 години. Когато ние, русофилите, си деряхме гърлата да викаме: не е Той, а е 16 юни (1913 г. – началото на Междусъюзническата война. - Б.м.)", императорът в Кюстенджа, пред очите на целия свят, във време на тостовете отговори, като извика гръмогласно и рече. „Аз съм, аз произведох по­грома на България! О, вие слепи русофили, не ми отнимайте славата с вашето сляпо твърдене, че не съм аз и че е бил 16-й! За да се отворят очите като на вас слепци и да не ми отнимате заслугата, следователно и славата за на­несения от мене, чрез моето правителство, погром на България, аз станах шеф на полка, който пръв влезе в Силистра! Аз съм шеф на крадливия полк, който със своето първо влизане в Силистра огласи, даде сигнал за погрома на България. Аз станах шеф на тоя полк за да докажа на сле­пите българи, че аз съм шефът на погрома, шеф за изплячкосването на България. Разберете бе българи, аз произведох погрома, според както бях казал: „България ще бъде наказана, но не съвсем унищожена! Никой няма право да ми отнема наградата и похва­лата които заслужавам за тоя погром, който допринесе много на мира, омиротворението на Балканите: нали съм „миротворец"! Мой е тоя погром. Аз го извърших. Вързах кучето и умиротворих Балканите. Спасих общия мир, мирът на Европа". Императорът със своето посещение в Кюстенджа и с тостовете, разменени между него и краля Карола, показа кому се дължи честта и славата за умиротворението на Балканите, следователно и на Европа, чрез нанесения по­гром на България. ... Без оръдията, виновникът, „дееца" на погрома не можеше да направи нищо, не можеше да изпълни своя план. Да видим как тия оръдия, тия наши държавници и умни мъже съдействуваха за изпълнението на планът, кроен от преди 25 години за достигането на тоя погром. „Истината всеки я знае", каза Негово Блаженство (Българският Екзарх Йосиф І – Бел. моя), „тя е ясна като бял ден", че оръдията, които предизвикаха тая катастрофа, са наши държавници и умни мъже". ... Осветлението е, че виновници за катастрофата са: и народът, и главата му – царят и неговите държавници. Тоест: всички. Това е вярно. Това е самата истина. Какъвто е народът, такъв му е и главата – царят, таквиз му са и сановниците, държавните мъже. Излагаме и обвинението и оправданието. Нашият, българският народ, в своето болшинство, в своите девет десети части е бил крайно, сляпо русофилски. Никой не е бил в състояние, нищо не е могло да подействува, за да се отклони от своето чувство на крайна преданност, неразривна привързаност към матушката. Той е бил готов да пожертвува даже и интересите на своето отечество, ако това би изисквали руските интереси. Доверие­то, което имаше българския народ към матушката, нямаше предел, нямаше никакво ограничение, беше пълно: любов и доверие към Русия повече даже отколкото към Бога. Такава безпределна беше любовта и доверието на бъл­гарите към Русия в лицето на нейния император и на нейното правителство.» Няма да Ви цитирам повече от думите на великия българин - Дядо Методий Кусевич, изпълнени с мъка, с горест. Тях може да прочетете в книгата, която издадохме от поредицата на «Сите българи заедно» «Митрополит Методий Кусев. Виновниците за погрома на България през 1913 година». Тук е особено важно да си припомним не само заповедта от 16 юни 1913 г., когато нашата армия напада неверните си съюзници Сърбия и Гърция, но и на последвалите след него два дни, когато не е ясно кой управлява България и защо руският посланик в София получава най-високото сръбско отличие след българската катастрофа, а руският император Николай ІІ, внукът на Цар Освободителя ще връчи в Кюстенджа своя почетен знак на румънския полк, който пръв е пресякъл българската граница и ударил България в гръб по време на „кокошкарския й поход” в Северна България, а румънския престолонаследник ще бъде отличен с императорски отличия и почести. Дипломатическите документи, открехват завесата, за да се види по-ясно и подстрекателските роли на Русия и Сърбия за нарушаването на Лондонския договор от Турция, когато нейните войски пресякоха линията Мидия – Енос и навлязоха в старата българска територия, след като беше осигурена и румънската подкрепа за тази акция. Интересно защо управляващите русофили с научни и академични титли (Ив. Ев. Гешов е академик и председател на Българската академия на науките, а д-р Стоян Данев е професор) стоят начело на България и насочват държавното кормило в грешната посока и разчитат на руския императорски арбитраж, след като познават руските заплахи към България още от 1890 г. от управлението на Стефан Стамболов. В книгата си „Из прошлаго русской дипломатии” известният руски дипломат и историк Сергей Спиридонович Татищев на страница 503 дословно пише, че „след като се убедим в предателството и измяната на българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се утешаваме с мнимите различия между настроението народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, което Русия направи за България, трябва да бъде развалено. Целта на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна” България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да поиска да остави за себе си.” По-нататък Татищев подчертава, че с България трябва да се постъпи така, както е било постъпено с Полша, т.е. да бъде „изтрита от лицето на земята за назидание на всички други племена, населяващи Изтока”, за да се знае „какъв позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, ако дръзне да вдигне ръка на великата Русия.” Тук искам да вметна, че само 4 години по-късно именно Татищев ще договори с княз Фердинанд свалянето на Стамболов. Десетина години преди да отпечата книгата си «Виновникът» Дядо Методий Кусевич има възможност да покаже своя непреклонен характер при освещаването на Храм-паметника „Рождество Христово” в с. Шипка на 15 септември 1902 г., което съпровожда Шипченските тържества по случай 25-годишнината от Освобождението на България. Той не остъпва от правото си да освети храма и да се противопостави на обидното държане на руското духовенство към него и към нашата църква като схизматическа. Неговата постъпка му навлича гнева на руското духовенство и на блюдолизнеческото русофилско правителство на д-р Стоян Данев. Отново след като Родината е сполетяна от първата национална катастрофа, Дядо Методий грабва перото, за да търси и заклейми виновниците за погрома на свидната му България. „Старият македонец” и „искрен русофил”, както той се зове присмехулно, най-безцеремонно ще разкрие и публично ще заклейми „заслугите” на руската имперска политика и късогледството на управляващите български русофили, заложили съдбата на Отечеството в ръцете на неговите гробокопачи. Творчеството му в защита на българските национални интереси срамежливо беше премълчавано и отминавано от изследователите-историци и от Българската православна църква като не основно в дейността му. Но ако читателят разгърне българската преса от ония години ще забележи, че перото и думите на Дядо Методий предизвикват небивала дискусия сред българската общественост за виновниците на първия погром от лятото на 1913 г. Днес можем само да съжаляваме, че няма личности като Дядо Методий, които да остояват по такъв начин българските интереси. Главният виновник за катастрофата на България през 1913 г. според дядо Методий е Русия, с нейната имперска политика. След това сред виновниците са заслепените русофили, които управляваха България (народняци и цанковисти), както и доверчивостта им към коварните Сърбия и Гърция. Като четем написаното от дядо Методий трудно можем да си представим, че тези разсъждения и точни анализи на политическия живот и външната политика са излезли изпод перото на един духовник, а не от това на някой бележит държавник или политик. Информираността на Дядо Методий е най-сериозното му оръжие в неговата полемика с виновниците за катастрофата. Дискусията, до която довеждат неговите статии и книги, цели не само да бъдат разкрити и приковани на позорния стълб виновниците, но и да се търсят нови пътища за излизане от ужасното положение, в което е вкарано, както общобългарското отечество, така и попадналите в ново робство, този път православно, македонските, тракийските и добруджанските българи. Престарелият вече духовник, както събратята си, които вървят в първите редици по фронтовете, воюва най-безцеремонно с виновниците, ощетили народа и държавата ни. Българската истина при Дядо Методий е издигната на пиедистал и той въпреки, че е с расо съвсем не прощава по християнски. Пророческите му думи, че злосторниците Русия, Сърбия, Гърция и Румъния не може да не бъдат наказани от Всевишния и от Провидението за престъпленията си спрямо любимия му народ се сбъдват и то доста скоро. Октомврийската революция ще разсипе само след три години голямата Руска империя, както предрича войнстващия митрополит. Макар и късно, но същата съдба постигна и главния враг на българите, както го охарактеризира Дядо Методий – западната ни съседка Сърбия, макар че тя успя да нанесе непоправими злини на народа ни, а „потурнаците”, около Вардара още не могат да се отърсят от сръбската зараза, а напоследък ги гони някакъв необясним с нищо и неличим грандомански и гигантомански вирус. Методий Кусевич прави преглед в исторически план, а не изобщо към аспирациите на външната политика на Руската империя, като ги свързва със симпатиите й към Сърбия. Неговите виждания още тогава обединяват срещу му скъпо-платената русофилски настроена публицистика и журналистика от руския посланик Александър Савински, тъй като Дядо Методи оценява руската политика и като подстрекателска. Но войнстващият духовник е безкомпромисен и издирвайки внимателно българските и чуждестранните документи, той намира аргументите, с които обосновава позицията си. И за съвременния историк е впечатляваща неговата информираност. Той познава и съпоставя фактите от руската оранжева и от румънската синя книги. Изборът на заинтересуваният арбитър в лицето на Русия в сръбско-българския спор относно Македония се оказва катастрофален за България. Кокошата слепота на управляващите русофили Ив. Ев. Гешов и Ст. Данев, довежда до там, че дори Гешов позорно ще си подаде оставката и ще замине по най-скоростния начин за чужбина, а самия Данев публично ще признае катастрофата на собствената си и на руската политика. От днешна гледна точка също е необяснимо как управляващите и народа са разчитали на руската обективност и безпристрастност и то след като са били наясно, че такава изобщо не съществува. Въпреки размразяването на руско-българските отношения след падането на Стамболовия режим (1894) Русия на Балканите има своя фаворит в лицето на Сърбия. Такива са и инструкциите както към руските дипломати на Балканите, така и към руските цивилни агенти, прилагащи Мюрцщегската програма от края на 1903 г. в Македония. Макар че официалната руска историческа и езиковедска наука не отрича българския характер на населението в Македония, руската дипломация и политика нямат нищо общо нито с истината, нито с морала. Прозренията и предчувствията на Дядо Методий го родеят с възрожденците от ранга на Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски и Христо Ботев, а титаничния сблъсък на Ст. Стамболов с руската политика отново ще бъде продължен от старозагорския митрополит. Преди да премина към същината на темата искам да Ви припомня още един изключително важен факт от нашата история и от българо-руските отношения. Когато започва Първата световна война Русия и Румъния отново са съюзници, а след като България се включва във войната в късната есен на 1915 г. тя среща в Българските Добруджи (Северна и Южна) настъпващите обединени румънски, руски и сръбски войски, като руски войски воюват срещу Родината ни не само на Добруджанския, но и на Солунския фронт, заедно с гръцките и обединените антантски войски. Какво търсеха „братята освободители” по нашите земи и то в съюз с румънците след като бяха подписали през 1902 г. тайна военна конвенция с България, за да я пазят от Румъния? По-долу ще видите текста на тази не много известна конвенция, която беше в сила и когато нашата „освободителка” подстрекаваше Румъния и другите ни съседи да нападнат Родината ни. Цар Фердинанд По време на подписването на Тайната военна конвенция българският княз Фердинанд І е на посещение в Русия и поднася на руския император Николай ІІ като дар умален макет на проекта за паметник на Цар Освободителя, изработен от френския художник и скулптор Бовери. При предишното публикуване на конвенцията от д-р Богдан Кесяков в книгата му „Принос към дипломатическата история на България (1878-1925), Договори, конвенции, спогодби, протоколи и други съглашения и дипломатически актове с кратки обяснителни бележки, с предговор от професор Ст. Баламезов. С., 1925, с. 20-21” неточно е отбелязано, че тя е подписана на 22 април 1902 г. от началник-щаба на руската армия генерал Жилински. Д-р Кесяков отбелязва, че конвенцията е сключена като отговор на военната конвенция между Австрия и Румъния от 1901 г., която е била насочена и против България. Конвенцията, както отбелязва д-р Кесяков е оспорвана, поради това че не е била вотирана и ратифицирана от Народното събрание. Вж. Пос. сборник, с. 20. От текста на чл. 10 се вижда ясно, че конвенцията е тайна и не се изисква за нея ратифициране от Народното събрание, а точно е отбелязано от кога влиза в сила. На нея се позовават през Балканската война (1912-1913 г.) председателят на Народното събрание д-р Стоян Данев и министър-предедателят Иван Гешов, когато искат намесата на Русия в спора със съюзниците. По конвенцията прави разследване Парламентарната изпитателна комисия през 1914 г., като разпитва ген. Стефан Паприков, ген. Данаил Николаев, ген. Рачо Петров, ген. Михаил Савов, Иван Ев. Гешов и д-р Стоян Данев. По-долу ще Ви цитирам отговорите на анкетираните от Парламентарната комисия. По такъв начин ще имате възможност да се запознаете с техните факти и да прецените кой от тях казва истината. От особена важност е и текстът, който съм включил от книгата “Балканските войни” на видния български дипломат Андрей Тошев по нейното съдържание, приложение и коментарите му върху отговорите на анкетьорите, въпреки някои дребни фактологически грешки на Тошев. Тази конвенция е предизвикана от военния договор между Румъния и Австро-Унгария. Тъй като анкетираните явно не са достатъчно осведомени по него, въпреки че по думите на ген. Паприков са разполагали с неговия текст, ще Ви цитирам думите на американската историчка Барбара Иелавич – „През октомври 1883 г. румънското правителство подписало отбранителен договор с Австро-Унгария, насочен срещу Русия. Германия се присъединила незабавно, а Италия се включила през 1888 г. Условията на споразумението изисквали румънските съюзници да влязат във война в случай на руска атака, но Румъния се задължавала да се сражава само ако Русия или Сърбия нападнат Хабсбургската империя, а не ако конфликтът е ограничен до Русия и Германия. Договорът се пазел в строга тайна, известен само на краля и на няколко ключови министри. Той не бил представен пред парламента или пред обществеността. Подновяван редовно, той бил в сила до избухването на войната през 1914 г.” (Вж. Б. Иелавич, История на Балканите – ХХ век. Т. 2. София, 2003, с. 33) В руския Дипломатически речник за Българо-руската военна конвенция от 1902 г. няма и дума, но по въпроса за сключването на договора между Румъния и Австро-Унгария е отбелязано следното: „През 1882-1883 г. във Виена, а след това в Берлин са проведени преговори за присъединението на Румъния към Тройния съюз. През септември 1883 г. правителството на Йон Братияну приело предложението на Ото фон Бисмарк да сключи съюзен договор с Австро-Унгария с надеждата, че Германия и Австро-Унгария ще поддържат Румъния в нейните стремежи за Бесарабия. На 30 октомври 1883 г. във Виена е подписан секретен договор, който бил сключен за срок от 5 години с правото след това да бъде продължаван за 3 годишни периоди. Румъния се задължавала в случай на нападение на съседните с нея области на Австро-Унгария да се притече на помощ, а Австро-Унгария поела аналогични задължения към Румъния. Фактически договорът бил насочен срещу Русия. Към него скоро се присъединила и Германия. През 1892 г. договорът бил заменен с аналогичен договор, който се продължавал през 1896 и 1902 г. По време на предварителните преговори за неговото възобновяване с Австро-Унгария през 1901 г. Румъния направила опит да стане формално равноправна, т.е. Тройния съюз да се превърне в Четворен, като освен това настоявала за гаранции по отношение на България. И едното и другото й искания били отказани. По такъв начин договорните отношения се запазили до 1913 г. сключеният на 5 февруари 1913 г. нов договор нямал практическо значение. През август 1916 г. Румъния се включила във войната на страната на държавите от Антантата.” (Вж. Дипломатический словарь. Т. І, Москва, 1984, с. 10.) За подписването на Военната конвенция и България и Русия имат своите основания. Русия е заинтересувана от военното си сътрудничество с България, след като става известно за съществуването на насочения срещу нея договор на Румъния със страните от Тройния съюз, а България от своя страна е изправена пред заплахата от война на Румъния срещу нея след избухването на Михайляновата афера. Накратко да отбележа в какво се състои тази афера. В Българското княжество е избрано ново ръководство на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК), начело с Борис Сарафов. Тясното му сътрудничество с Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) се изразило и в участието им в т. нар. Михайлянова афера в Румъния, когато терористи на двете организации на 22 срещу 23 юли 1900 г. убиват румънския журналист Стефан Михайляно, куцовлах от Македония, който във вестника си „Балкански полуостров” издава не само съществуването на Вътрешната организация, но и разпространява секретни материали, свързани с нея и с комитета. Вследствие на убийството и от направените разкрития от румънската полиция възниква опасност и от военен конфликт между България и Румъния. В резултат на Михайляновата афера е издадена заповед за арестуването на членовете на ВМОК. Арестувани са Б. Сарафов, Тома Давидов, Владислав Ковачев, Георги Петров и Гьорче Петров, а военният министър генерал Стефан Паприков издава заповед, с която забранява участието на българските офицери в македоно-одринското революционно движение под заплахата от уволнение. Докато трае следствието арестуваните са в затвора. Делото срещу Сарафовия комитет се е гледало през май 1901 г., като съдът оправдава всичките подсъдими. Наскоро след привършването на работата на конгреса Б. Сарафов, Т. Давидов и останалите членове на комитета са освободени от затвора. Но опасността от война все още съществува. Това е една от причините България да потърси руски военни гаранции, въпреки че руските дипломати в Македония обслужват интересите предимно на Сърбия, за което дори българските русофилски правителства отправят протести. Русия упражнява и силен натиск над България и над Високата Порта за скопски патриаршистки митрополит да бъде назначен сърбинът Фирмилиян. До военно сътрудничество между Българското княжество и Русия така и не се стига, въпреки че български участници на страната на руската армия има през Руско-Японската война, като е изпратена и мисия на Българския Червен кръст. Но фактически Военната конвенция е в сила, дори и когато Русия подстрекава Румъния да нападне България в гръб през 1913 г. и в последвалите си дипломатически демонстрации застава зад гърба на румънските агресори. Руските обвинения срещу България, българския народ и неговата армия са абсолютно безоснователни. А писанията срещу цар Фердинанд имат дотолкова основания, доколкото те се правят че не виждат в него лъжеца, измамника и циника, който проигра българските национални интереси. Та нали Русия и нейния император бяха, тези които му дадоха огромен паричен заем дни преди започването на Балканската война и който той никога не върна. А за съществуването на този заем първи съобщиха и го оповестиха болшевиките след идването си на власт през 1917 г. Искам да отбележа още един факт, който ще Ви направи впечатление. Ген. Париков дава неверни обяснения къде се съхранява оригиналът на Руско-българската военна конвенция, споменавайки ту Военното, ту Външното министерство. В края на краищата тя се намери в ръцете на цар Фердинанд, който си я беше замъкнал заедно с архивите на Тайната канцелария, на двореца, на Военното и на Външното министерство, когато избяга от България на 3 октомври 1918 г. За да я публикуваме, получихме ксерокопие от нейния оригинал от Хувъровия институт в САЩ, където се намираше Фердинандовия архив, преди внук му да го върне на България. Сред изчезналите документи, които биха ни интересували, макар че не е свързано с тази тема, е и Фердинандовото досие от Българската народна банка, чрез която той поема гаранции за руския и германския заеми. Верният Фрединандов лакей – ген. Паприков лъже и когато не дава информация на Парламентарната анкетна комисия по съдържанието на конвенцията, тъй като тя била тайна, а от поверителното писмо на Фердинанд до сина му княз Борис Търновски от 14/27 ноември 1913 г. става ясно, че австро-унгарския император разполага с нейния текст. В заключение искам да Ви дам възможност сами да се запознаете с приложените по-долу документи и сами да си направите съответните изводи и ако можете да си обясните защо Русия не спази действащата Военна конвенция да защити България и се нареди не само сред враговете на Родината ни, но и ги поощряваше, както морално, така и материално. През Първата световна война Русия воюваше срещу България по всички фронтове, а след войната Врангеловите войски потърсиха убежище в гостоприемната и «свещена българска земя», както я нарича руския военен историк Степан Кашурко. Искам да Ви задържа още малко вниманието преди да се впуснете да четете приложените документи. Смятам, че текста, който ще прочетете от писмото на д-р Георги Николов, представител на ВМРО в Цариград, ще Ви развълнува, както развълнува и мене, когато за пореден път се срещам с българската доброта, родееща се с глупостта. В него представителят на ВМРО на 13 юни 1919 г. разказва за срещата и разговора си със сина на граф Игнатиев, който като всеки руснак е щедър на обещания и ангажименти да защитава българските интереси, този път пред Парижката Мирната конференция: «От няколко дни насам се намира в Цариград граф Николаевич Игнатиев, заедно с жена си Наталия Николаевна Игнатиева, дъщеря на княз Мещерски. При срещата си с председателя на руските бежанци г-н Чариков, последният му разправил за моя жест – поканата ми да изпращат страждущите руси като в тяхна болница в нашата такава. Игнатиев останал трогнат и пожелал да ме срещне и посети в болницата. Определи ми часа и приготвих чай за 10 души, като поканих и владиката Милетий да се намери в болницата уж случайно, защото графът ми телеграфира срещата да бъде опростена от всякакви официалности, предвид обстоятелствата, при които живеем. Действително завчера в 4 часа сам графът и графинята, придружени от г-н Владимир Иванов Некрасов, директор на Източните департаменти и цариградския консул г-н Константин Константинович Якимов. Стояха повече от един час, водиха се разни политически разговори около славянството въобще, разведох ги из болницата, която намериха много хубава и на хубаво място. Стана дума и за българското воюване срещу Русия, което графът не го прие, а каза, че то е било не воюване на българския народ срещу Русия, а воюване посредствено за осъществяването на идеали обещани. В тоя момент му подадох един току-що получен български вестник, гдето пише, както всички културни дружества в София и провинцията са се запретнали да събират помощи за страждущите руси в Цариград. Графът не можа да допрочете без да се разплаче. Като ми подаде вестника, казах му: “Ваше превъзходителство, нашата помощ, като от малък народ, ще бъде малка, но бъдете уверени, че тя е искрена и от сърце.” Той извади кърпата си и обърса сълзите. Всички присъствуващи се разплакаха. На тръгване графът се обърна към мен и ми каза: “Като Ви благодаря за искрения и любезен прием, заявявам Ви, че при все дето нямам днес никаква дипломатическа служба, в срещите ми с познати дипломати в Париж и Лондон ще се старая да защищавам справедливата българска кауза, която ми е завещана от покойния ми баща на равно с руската...” Отговорих му: “Щастлив се считам, Ваше превъзходителство, дето ми се удаде случай да посрещна сина на приснопаметния творец на Велика България в тоя благотворителен дом, тъкмо в момента, когато се оспорват правата на българския народ, така доблестно защищавани от покойния Ви баща. Повече от убеден съм, че Вие ще направите всичко, за да се реализира окончателно започнатото от Вашия баща дело – обединението на българското племе, та с това станете истински наследник на бащините Ви идеали за България, така както и за Русия. Пожелах му добър път и сполука за по-скорошното туряне край на братоубийствената руска война. Вчера вечерта графът е получил бърза телеграма от Париж да замине веднага, като се е телеграфирало на генерал Депере да улесни пътуването му. Дадох му един мемоар на френски от мемоара на българското правителство (Външното министерство) и копие от писмото на българската колония в Цариград до Уйлсъна. Копие от това писмо изпращам и Вам. Графът остана много доволен от мемоара, като каза: “Вие дадохте възможност да се приготвя добре по българските работи, нещо, което би ми отнело много време ако го търся в Париж, а от друга страна, ще използувам времето си през пътуването. След четвърт час се разделихме като ми каза: “Надявам се скоро да се конституира руско правителство, което ще даде делегат в конференцията. Чрез тоя делегат ще се помъчи да сторя нещо в полза на българската кауза.” Повече подробности за военната конвенция от 1902 г. може да откриете и в книгите: «Лисицата и лъвът. Фердинанд І на фона на българската психологическа и политическа действителност (1886-1902)”. Съст. Д. Давчева, Св. Овчаров. Т. І. София, 194, с. 253-285 и в “Из тайния архив на българския цар Фердинанд І. Документи за военната и политическата история на България”. София, 2001, с. 8-10. Цочо В. Билярски ПРИЛОЖЕНИЯ: № 1 Тайна военна конвенция между Русия и България. Петербург, 31 май 1902 г. 1. Настоящето съглашение не преследва агресивни цели, а има пред вид само да се противодейства на военната конвенция между Австро-Унгария и Румъния. 2. По силата на изложеното в чл. 1, настоящето съглашение има пред вид действията само против Австрия и Румъния и не може да бъде насочено против Турция, нито против друга някоя балканска държава. 3. Русия с всичките си сили ще съдействува за запазване на целостта и неприкосновеността на територията на България. 4. В случай, че България или Русия, или двете тия държави заедно, бъдат нападнати от страна на Австро-Унгария или Румъния, от двете тия държави, или пък от Тройния съюз, то договарящите държави са задължени да употребят всичките си сили и средства за борба с нападателите, без да се спират пред никакви жертви за постигане на пълен успех. 5. Ако България бъде заплашена само от Румъния, то срещу нея ще бъдат насочени българските въоръжени сили. Ако ли Австро-Унгария обещае на Румъния морално съдействие или пък въоръжена помощ, то Русия се задължава да даде на България дипломатическа поддръжка, ако ли пък Австрия мине към активни действия в помощ на Румъния, то и Русия ще излезе на помощ на България с достатъчни за смазването на Австрия сили. Също така, ако Австро-Унгария и Румъния или Тройния съюз, без да започнат война против България, нападнат Русия, то и България е длъжна да мобилизира силите си, като ги съсредоточи съгласно изработения план, и щом Русия поиска да започне настъпателните си действия против австро-румънските войски. 6. В случай на война на Русия и България с Румъния и Австро-Унгария или с Тройния съюз, България ще запази най-строг неутралитет спрямо Турция и крайна предпазливост в сношенията си с нея, за да не би поради един конфликт с тая държава да се предизвикат усложнения в общото положение. Пред вид на изложеното, като остави на Балканите за наблюдение на границата и за запазване реда и спокойствието в страната само една малка част от своите сили, тя ще съсредоточи армията си на Дунава за действие против Румъния, съгласно плана, който ще се изработи. 7. Плановете за мобилизация и съсредоточаването на българската армия и частите й, както и плановете за отбрана и настъпление за изпълнение на поставените от Руския Главен щаб задачи и цели, трябва своевременно да се изработят под ръководството на Руския Главен щаб съвместно с Българското Военно министерство и се утвърдят от Негово Величество Всерусийския Император. Според нуждата, те ще се преглеждат, поправят и допълват. 8. Главното командуване на въоръжените сили на Русия и България във време на войната и ръководството на операциите, било че действуват руската или българската армии заедно или по отделно, т. е. на отделни театри на войната, във всеки случай принадлежи на Руския Главнокомандующ. Негово Царско Височество Българския Княз ще запази правата и званието си Главнокомандующ на своята армия и ще я командва лично. Ако ли Негово Величество назначи за това друго лице, то последното, както и Началника на Щаба на армията, трябва предварително да бъдат избрани със съгласието на Руското Военно министерство и с одобрението на Негово Величество Всерусийския Император. За улеснение на сношенията с Руската Главна квартира, при Главната квартира на Главкомандующия българската армия ще се намира един генерал от руската армия с един щаб-офицер. При началника на всеки корпус или отделна част от българската армия ще се намира един руски щаб-офицер. Всяко от тия лица при решаването на въпросите от оперативен характер ще има право на съвещателен глас. При Главната квартира на Руския Главнокомандующ ще се намира един български генерал или щаб-офицер по назначение от Негово Царско Височество Българския Княз. 9. Военните и транспортни кораби на руския флот в течение на военните действия ще имат право да се ползуват от всичките български пристанища, да се снабдяват в тях с всичките видове доволствия и да вземат мерки за заглаждането и отбраната им. Българският военен и транспортен флот се поставя в пълно разпореждане на Началника на руския флот за решаване, заедно с него или отделно на всички задачи, които той признае за нужни. 10. Настоящето съглашение влиза в сила незабавно след подписването му и съставлява държавна тайна от особена важност. Военен министър, Генерал - адютант Куропаткин. Военен министър, Генерал - майор Паприков. Houver Institution, Stanford University - F 63-6, 7 л. Оригинал на руски език. Ръкопис. Сега в ЦДА, ф. 3 к, оп. 18. № 2 Писмо № 385 от генерал А. Куропаткин, военен министър на Русия до княз Фердинанд І с поздравления за назначаването му за шеф на 54 Мински полк по време на посещението му в Русия. [Санкт Петербург], 31 май 1902 г. За Негово Царско Височество, Българския Княз Фердинанд Ваше Царско Височество, Имам чест най-почтително до поздравя Ваше Царско Височество с назначаването Ви за шеф на 54 пехотен Мински полк. Вашия най-предан слуга А. Куропаткин. ЦДА, ф. 3 к, оп. 18. Houver Institution, Stanford University - F 10-11, 1 л. Оригинал на руски език. Ръкопис. Сега в ЦДА, ф. 3 к, оп. 18. № 3 Параграф от Височайша заповед, издадена в Петерхоф на 31 май 1902 г. Негово Царско Височество Княз Фердинанд Български се назначава за шеф на 54 пехотен Мински полк, който занапред ще се нарича 54-ти пехотен Мински на Негово Царско Височество българския Княз Фердиненд полк. ЦДА, ф. 143 к, оп. 1, а. е. 104, л. 1. № 4 Телеграма № 15 от руския император Николай ІІ до княз Фердинанд І с поздравления за назначаването му за командир на 54 Мински полк и за предстоящото връчване на полагащия му се мундир. Петерхоф, Александрия, 1902 г., получена в Тула. Радвам се че новият мундир скоро ще бъде доставен на Ваше Височество; желая Ви по-нататъшен щастлив път. Николай. 1 Houver Institution, Stanford University - F 10-11, 1 л. Бланка. Оригинал на руски език. Ръкопис. Сега в ЦДА, ф. 3 к, оп. 18. № 5 Съобщение във в. „Държавен вестник” Нов-Петерхоф, 1 юни 1902 г. Тази сутрин, Негово Царско Височество Княза посети лагера на войските от С. Петербургския окръг в Красное Село. Подир обед, Негово Царско Височество Княза след като има прощална аудиенция у Техни Величества Императора и Императрицата, отпътува за Москва. Публ. във в. „Държавен вестник”, бр. 114, 4 юни 1902 г. № 6 Телеграма на княз Фердинанд до руския император Николай ІІ Варшава, 6 юни 1902 г. Его Имперлаторскому Величеству Новы Петерхоф Напускайки руската земя, преизпълнен с безпределна признателност към Ваше Императорско Величество считам за свое свещено задължение от все сърце да поднеса на Ваше Императорско Величество Моята искрена и сърдечна благодарност, както за съгласието Ви за моето посещение в Русия, така и за скъпоценното за мен благоволение, с което Ваше Императорско Величество ме удостои, назначавайки ме за шеф на 54 Мински полк и така осъществи моята заветна мечта да се числя в списъка на славната руска армия, която с кръвта си изкупи нашето освобождение. В душата ми дълбоко се запечатаха чувствата на духовна признателност за сърдечния прием, който ми бе оказан в двете столици на Ваше Императорско Величество, така и в Киев – майка на руските градове. Настоящото Ми посещение никога няма да изчезне от паметта ми, и благодарността ми към ваше Императорско Величество завинаги ще се съхрани в сърцето ми. Фердинанд № 7 Телеграма от Негово Величество Всерусийския Император до Негово Царско Височество Б. м., Б. д. Son Altesse Royale le Prince de Bulgarie. Palais – Sofia Благодаря на Ваше Царско Височество за сърдечната телеграма, която дълбоко Ме трогна. Вярвам, че чувствата изпитвани от Ваше Царско Височество и българският народ са най-добрият залог за неразривните връзки свързващи Русия с едноплеменното й Княжество. Николай № 8 Обръщение от цар Фердинанд І към руския император Николай ІІ с молба за руска намеса във военния конфликт със съюзниците. [София], 17 и 18 юли 1913 г. Ваше Величество, България, обкръжена от армиите на петте съседни нам държави се намира на прага на гибелта. След няколко дни, ако Румъния и Турция продължат своето безпрепятствено шествие напред, нашата армия може да бъде унищожена не толкова от оръжието, колкото от глада и лишенията. В тази тежка минута Моите и на Българския народ надежди са устремени към В[аше] Ц[арско] В[еличество]. Моля за застъпничеството на В[аше] В[еличество], за да преустановят турците своето нашествие в териториите, които придобихме с кръвта на стотици хиляди българи. ЦДА, ф. 3 к, оп. 18. F 41 - 4, 2 л. Чернови на руски език. Ръкопис и машинопис. Обръщението е в два варианта, съхранявани в архива на цар Фердинанд І, които са написани от ген. Радко Димитриев и Димитър Тончев, като върху ген. Димитриевия царя се е подписал. № 9 Шифрована телеграма от цар Фердинанд І (Мюрани) до княз Борис Търновски (Граф Рилски) за разговора му с австро-унгарския император Франц Йосиф и за кризата в отношенията с него, поради поетите преди от България ангажименти срещу Австро-Унгария. Б.м., 14/27 ноември 1913 г., 4 ч. вечерта. Graf Rylski Бях днес половин час при Императора. Сложих му полковия мундир и предложих оставката от Престола. Той бе много мрачен, каза, че прощава за този път, но прибави, че е една нечута в историята мръсност, която разклаща и неговата досегашна голяма доверчивост, обаче за абдикация не я иска. "Вие сте сега в калта, която сам сте си направили и трябва да се стараете да търпите още по-нататък. - Аз ще се старая да забравя нанесената на мен и на моята армия обида и оставам милостиво и за напред Вас и Вашия Син в 11 Хусарски полк, но пазете моля честта на мундира, който съм Ви дал. Четох с ужас детайлите на Вашия позорен заговор против Мен и Моята държава и гнуся се от Вашия съюз с подобни хора. Всичко това ще има тъжни последствия." След този страшен саван Го напуснах съвършено съкрушен, убеден, че моята роля тук е фертих. Пращам Ви чрез Шеврмонт всичките вестници, за да разберете ужаса на положението. Мълчете и не говорете никому за тази депеша. Бъдете [в] събота вечер [в] Лом Паланка заедно със специален трен. Murany. ЦДА, ф. 3 к, оп. 18. F 46 - 2, 4 л. Бланка. Оригинал. Ръкопис. № 10 Стенографски протокол от Парламентарна изпитателна комисия. Първа подкомисия: по войната, дипломатическата й подготовка, дипломатически преговори. Пето заседание сряда 17 септ. 1914 г. Председателя Хр. Г. Попов: Парламентарната изпитателна комисия Ви молим ако желаете да дадете сведения по въпроса: как се е дошло до сключ­ването на конвенцията 1902 г. както и някои сведения по съдържанието й, тъй като досега Парламентарната изпитателна комисия има сведения, че такава конвенция съществува. Ст. Паприков: Такава конвенция действително съществува, обаче ако тя не е на разположение на Парламентарната изпитателна комисия аз твърде много не мога да говоря по нея и то по понятни причини, защото тя очевидно съставлява държавна тайна. Председателя Попов: По какъв начин и как се е дошло до сключването на тази конвенция? Ст. Паприков: За сключването на тази конвенция причината е друга една конвенция - това е Австро-Румънската конвенция. Между Австрия и Румъния има сключена една конвенция, ми се струва, 1897 г. или 1898 г., бил е тогава военен министър Поенару, а началник-щаба на армията не помня кой беше. Та, казвам, сключена е една военна конвенция между Румъния и Австрия, в първия параграф на която се предвиждат работи касаещи се до България. Там е казано, че макар Австрия и да желае да се развиват самостоятелно балкан­ските държави и т.н., обаче, при все това предвидено е в нея, че тя Австрия, няма да има нищо против Румъния да може да си присъедини земи от извес­тния четвероъгълник от България и по-нататък следват други клаузи за Сър­бия, Македония и пр. Когато тая конвенция стана явна, българското прави­телство трябваше да потърси начин за противодействие на тая конвенция. От тук се е родила мисълта: не може ли да се направи нещо с руското правител­ство? Затуй в 1902 г. е сключена една конвенция с Русия, която е подписана от мен. Конвенцията е много малка, тя съдържа 3 или 4 параграфа и главното й назначение е именно, да се потърси противодействие на горната евентуал­ност, предвидена от австро-румънската военна конвенция. Това е, което мога да кажа по конвенцията. П. Даскалов: Инициативата за сключването на тази конвенция от руска страна ли излизаше или от наша страна? Ст. Паприков: Не, наша е инициативата. П. Даскалов: Вие тогава бяхте министър на Външните работи. Ст. Паприков: Бях военен министър. П. Даскалов: От къде знаехте точно, че австро-румънската конвенция съ­държа това нещо? Ст. Паприков: Имахме текста й в министерството. Д-р Н. Генадиев: В 1902 г. се сключи тая военна конвенция като проти­водействие на влашката ли? Ст. Паприков: Да, онази е в 1897 или 1898 г. Д-р Н. Генадиев: Тая същата ли е, която сключи Данев през 1902 г.? Ст. Паприков: Да. Я. Сакъзов: Това, което се казва договора с Русия, същото ли е? Ст. Паприков: Да. Я. Сакъзов: Договорът сключен с Русия е трябвало да има една военна конвенция като анекс. Ст. Паприков: Никакъв друг договор не е сключен освен тая конвенция от 1902 г. Д-р Н. Генадиев: От наша страна от кого е подписана? Ст. Паприков: От военния министър. Д-р Н. Генадиев: А от руска страна пак от военния министър ли е подпи­сана? Ст. Паприков: Да. Я. Сакъзов: Тя се състои казахте от 3-4 параграфа. Ст. Паприков: Да. Я. Сакъзов: Кажете ако обичате главните точки на конвенцията. Ст. Паприков: Казах ви, че не мога повече да ви кажа. П. Даскалов: Къде се намира сега тая конвенция? Ст. Паприков: Аз като сдадох Министерството на външните работи, оста­вих я там заедно с приложение: австро-румънската конвенция. П. Даскалов: Значи не е във Военното министерство? Ст. Паприков: Аз я оставих запечатана с моя печат и с тоя на министер­ството, за да може да я има моя наследник. Д-р Н. Генадиев: Военният министър ли? Ст. Паприков: Не, министър на външните работи. Д. Кьорчев: Знаете ли тая конвенция как се е денонсирала? Остава ли в сила? Ст. Паприков: Тя не е денонсирана, както трябва да се денонсира една конвенция. Д. Кьорчев: Тя е обезсилена? Ст. Паприков: Ако вземете да прегледате делата в министерството ще намерите една моя телеграма изпратена от Лондон до г. Гешов, в която съм му дал някои обяснения по повод запитванието му по тая конвенция. Аз съм дал някои обяснения, за да знае какво е положението по нея та да може да си прави съображения може ли да разчита на нея или не. Та ако ме питате по този въпрос тя не е денонсирана. Денонсирането трябва да бъде формално, с разменяване на писма и тогаз се счита официално денонсирана; но тя не е така денонсирана, обаче тя е някак си обезсилена. Обезсилването е станало по следующия начин: в конвенцията има един малък параграф, в който се казва, че двата щаба - българския и руския - трябва да се сношават помежду си и да си дадат тия сведения, които са им нужни, за да може да има нужните данни за съставянето на плановете и т.н. В 1903 и 1904 г. или по-късно, това не зная - в тия времена - докато е бил тук военно аташе полковник Леонтиев, последният няколко пъти е бил настоявал, щото щаба на армията да му даде нужните сведения, обаче щаба на армията по един или друг начин е отклонявал да даде тия сведения. Той е донесъл пред своето правителство и оче­видно е, че в Петербург са счели, че тоя начин на действие недаване на ис­каните сведения и изобщо невлизането в сношение между двата щаба, за едно нежелание да се пристъпи към това, което конвенцията уговаря - към изпъл­нение на конвенцията - и си казали ако там не желаят да се ползват от конвенцията, тяхна работа, нас това по-малко ни интересува, отколкото тях. То­ва можах аз да узная в 1910 г., когато бях в Петербург с Малинова - Мали­нов беше тогава министър на външните работи. Изволски когато стана един ден дума за тая конвенция каза: „Вие сами се отказахте от тая конвенция, защото колкото пъти от нас са поискали сведения по нейното изпълнение у вас старателно са се грижили да отбягват тоя въпрос. Очевидно е, че не се интересувате твърде много от тази конвенция; следователно за вас е останала без значение, а за нас тя още повече е останала без значение; щом вие не се интересувате, то ние още по-малко се интересуваме от нея." Тогаз и аз и Малинов му казахме, че тая конвенция е сключена и на времето си е имала известно значение по съображенията, по която тя е сключена, но понеже по­ложението от 1908 и 1910 г. значително се измени, особено по отношение на Македония, а даже и по отношение на австро-руското съглашение, то тая конвенция е вече непълна, не ни задоволява напълно и че тя би трябвало, да претърпи една преработка и да бъде поставена малко на по-широки начала, да обема и по-други въпроси, които нас ни интересуват вече, защото този въпрос, за когото тя е специално сключена, като че ли почва вече да губи своето значение, след изменилите се положения. А, би трябвало ако не се сключи друга конвенция, то тая да се разшири по начин, щото да се включат в нея без друго въпроси, които се създават от новото положение, и които нас повече интересуват. И действително, тогаз бяха заведени преговори по този въпрос, но на края останаха без резултат по разни причини. По тоя начин в руското министерство на външните работи и в руското военно министерство са считали, че ние не се интересуваме твърде много от тази конвенция, а щом не се интересуваме, те са я считали като полуденонсирана. Вероятно е, че когато стана нужда на бившето правителство, да прибегне към нея, по време на нашите недоразумения с Румъния, която искаше Силистра и други някои компенсации, правителството е искало да се основе на тая конвенция, за да може да иска от Русия да изпълни своите задължения, според конвенцията.(...) Председател Хр. Г. Попов: Ще рече, съществува само една конвенция, не беше казано, че като приложение към тая конвенция, ще има и друга една военна конвенция. Ст. Паприков: Само тази конвенция сме сключили с Русия. Тя не състав­лява анекса към някоя друга конвенция. Я. Сакъзов: Според г. Паприкова, обстоятелството, че двата щаба не из­пълнили задълженията си по конвенцията ви е дало повод да я смятате за саката. Ст. Паприков: Не ние, а в Петербург я смятаха за такава. Аз, като минис­тър на външните работи, я смятах като непълна по други съображения вече, защото положението в 1908 г. се измени значително. Д-р Н. Генадиев: От точка зрение на нашите интереси беше отживяла времето си вече. Ст. Паприков: Да. (...) Ст. Паприков: Нито българското, нито руското правителство са заявили, че се отказват от тази конвенция, тъй щото формално тя е в сила. П. Даскалов: Значи, целта на конвенцията беше да се осигурим от едно нападение от страна на Румъння - друго нищо нямаше в нея. Ст. Паприков: Да. Д. Кьорчев: Ако се бием с някоя друга ли държава? Ст. Паприков: Аз казах къде е началото на това, а подробности сега не мога да кажа. П. Даскалов: Къде оставихте Вие тази конвенция? Ст. Паприков: Аз я предадох във Външното министерство на г. Малинова, заедно с приложената към нея Австро-Румънска конвенция и всички писмени работи, отнасящи се до тях, както през 1910 г. така и по-късно. П. Даскалов: Вие имате ли частно за Вас бележки или преписи от тази конвенция? Ст. Паприков: Не, аз от такива работи не държа бележки. Д. Кьорчев: Г-н Теодоров ни каза, че Царят я дал на Гешова. Ст. Паприков: Предполагам, че са предадени всичките конвенции в май месец 1912 г. П. Даскалов: От кого? Ст. Паприков: От Царя на Гешова. (...) № 11 Стенографски протокол от Парламентарна изпитателна комисия. Първа подкомисия: по войната, дипломатическата й подготовка, дип­ломатически преговори. Десето заседание от 11 октомври 1914 г. Разпит на ген. Михаил Савов. Председателят Хр. Попов: Ваш ред е г. Савов да ни дадете някои сведения по конвенцията от 1902 г. (...) М. Савов: (...) Когато поех аз министерството 1903 г. ми се предаде от моя предшественик генерал Паприков (...) Зная обаче, че в края на 1904 г. и 1907 г. се повдига въпроса за подновяване на конвенцията и се направиха предложения от руския военен аташе тук и аз като военен министър ги на­мерих, че засягат до известна степен суверинитста на нашата държава и на­шата политическа независимост, вследствие на което не се съгласих да тре­тирам въпроса (...) Понеже аз счетох, че България се лишава от всякаква независимост и свобода да разпорежда с нашите въоръжени сили отказах да третирам и вследствие на това бях принуден да напусна министерството. Дойде нов министър, за да ги прокара. Председателят Попов: Слсд вас военен министър беше генерал Никола­ев? М. Савов: Да, но аз не я предадох нему, понеже не знаех кой ще бъде моя заместник и понеже аз заминах оттук, а другите г.г. министри нищо не знаеха за тази конвенция, Царят не ми разрешаваше да я предам другиго, освен на г-н Станчева, който тогаз беше министър на външните работи и аз я предадох нему. № 12 Стенографски протокол от Парламентарна изпитателна комисия. Първа подкомисия: по войната, дипломатическата й подготовка, дип­ломатически преговори. Дванадесето заседание 21 октомври 1914 г. Раз­пит на ген. Д. Николаев Председател Хр. Попов: Моля г. генерал Николаев да ни даде сведение ако желае разбира се, и ако знае, по конвенцията от 1902 г. Такава конвенция е съществувала, била е в ръцете на Вашия предшественик; на Вас предадена ли е такава конвенция и въобще това, което знаете по тая конвенция. Генерал Д. Николаев: За жалост твърде малко зная по тая конвенция за­щото не съм чел съдържанието й. С назначението ми за министър не ми е предавано с Военното министерство, нямаше я там. Така щото по нея мога да Ви кажа само това: слсд анексията на Босна-Херцеговина яви се при мен полковник Леонтиев, тогавашен аташе на руското правителство и заяви, че тази конвенция е съществувала и че тя е във Военното министерство и на основание на нея България трябвало да тури част от своята армия на разпо­ложението на Русия. Отговорих му, че такава конвенция не зная да същес­твува, т.е. чувах че имало, но във Военното министерство такава поне никой не ми е предавал.(...) Питах Началник-щаба на армията (ген. Диков), отговори ми, че не е получавал никаква конвенция от Савова, нито от Радко Димитриев като бивш началник-щаба. (...) На другия ден срещнах Паприкова и го попитах за тази конвенция, като в същото време забележих, че такава във Военното министерство няма и де е тя. Той ми отговори, че тази конвенция е в Минис­терство на външните работи. Питах го: защо е у вас, а не във Военното ми­нистерство. Отговори ми: Така, защото навремето си имаше значение, а сега няма такова, понеже срокът й е изтекъл (...) На другия ден Леонтиев пак дойде при мен, аз му съобщих това, което Паприков ми отговори. Леонтиев си повдигна рамената и каза: „Както се вижда авторите на тази конвенция се срамуват от нея, и тя не е там където трябва да бъде или я няма." Тъй се свърши този въпрос. Аз не съм виждал тази конвенция, нито съм я чел. № 13 Стенографски протокол от Парламентарна изпитателна комисия. Първа подкомисия: по войната, дипломатическата й подготовка, дип­ломатически преговори. Трето заседание 8 септември 1914 г. Разпит на генерал Рачо Петров. Р. Петров: (...) Имало е някакво съглашение, това аз мога да потвърдя, но какво е съдържанието не мога да зная (...) Аз мога да твърдя, че имаше конвенция сключена, когато ние дойдохме в 1903 г. Я. Сакъзов: Вие не я ли виждахте като министър? Р. Петров: Аз не я виждах. Савов например може да ни даде сведения за нея. Защото Савов ми каза, че той я има, но не рачи да ми я даде да я видя; каза ми горе-долу съдържанието й, но самата конвенция не съм я виждал. № 14 Стенографски протокол от Парламентарна изпитателна комисия. Първа подкомисия: по войната, дипломатическата й подготовка, дип­ломатически преговори. Девето заседание, 9 октомври 1914 г. Разпит на Ив. Ев. Гсшов. (...) Д-р Н. Генадиев: Когато се подписваше сръбско-българската конвенция (1912 г.) разисква ли се и обсъжда ли се този въпрос: дали конвенцията от 1902 г. е в сила или не? Ив. Ев. Гешов: Според мен, г-н Генадиев, тя беше в сила. Такова впечат­ление ми остави сам Царя когато ми я даде, защото не ми каза тогаз нищо по въпроса: дали е в сила или не, а освен това аз не намерих към нея никакви документи, които да я обезсилят, защото щом в една конвенция не е предви­ден срок за обезсилването й трябва да има документи за денонсирането й, от едната или другата страна - нещо такова трябва да стане, при всичко че по тези въпроси няма установена практика. Аз я считах за валидна и се базирах върху нея, не само когато сключихме тия договори, но и когато се почна войната и вие сте чели моите депеши, с които настоявах, че тая конвенция е в сила и исках помощта на Русия в нашия спор с Румъния и Русия даде тая помощ, по едно време заплаши Румъния с мобилизация. (...) Д-р Н. Генадиев: Не възникна ли в Министерски съвет въпрос, че тая конвенция няма никаква стойност поне за руската държава, понеже не е подписана надлежно нито от министрите на външните работи, нито от владете­лите на двете държави. Ив. Ев. Гешов: Вие знаете тезата на Дисеско, един известен юрист в Румъния. Като пише за конвенцията, сключена между Австрия и Румъния в 1901 г. той казва, че тя няма никаква сила, защото според тяхната конститу­ция, трябвало да се гласува от Народното събрание, тя не била гласувана, та нямала сила. Същото нещо можем да кажем и за тази конвенция, понеже тя не е минала през нашето Народно събрание, а е сключена в година, когато не беше в сила новият чл. 17 от нашата конституция, който позволява такива тайни конвенции така да се подписват. Щом така стои работата ние можем да кажем за нас, че конвенцията в 1902 г. трябваше да се внесе в камарата ни, но за русите не можем да кажем това, защото знаем, че те в своята конституция нямат такъв член, който ги задължава да внисат в Думата за одоб­рение подобни конвенции (...) Ив. Ев. Гешов: По мое лично убеждение, конвенцията от 1902 г. беше в сила. Когато Царят ми даде да прочета тази конвенция той не ми каза, че тя не е в сила, а също не намерих при нея приложен някои акт, с който акт да се обезсилва тя, затова имах право да мисля, че тази конвенция беше в сила. № 15 Стенографски протокол от Парламентарна изпитателна комисия. Първа подкомисия: по войната, дипломатическата й подготовка, дип­ломатически преговори. Седемнадесето заседание, 3 април 1915 г. Раз­пит на Ст. Данев. (...) Ст. Данев: (...) Във фактическата политика важи средството, което можем да турим на разположение за изпълнение на договора, а ние достатъчни сред­ства и сили за това нямахме. В този ред на мисли спираме се и на договора от 1902 г. Аз се отказах в миналото заседание да говоря по-нататък върху този договор, като таен договор - но понеже се касае тук за войната от 1912 г. аз искам да обърна вниманието, че ние анвазажирахме (предвиждахме) и този договор, като едно средство за защита на България от евентуално нападение от Румъния. (...) Аз ви казах още първия път, когато ме разпитвахте по договора от 1902 г., че отивах в Русия с цел да мога с него да защитя България от едно евен­туално посягане на наша територия от румъните. Отговори ми се, че въпро­сът не е тук само за Румъния. Понеже Румъния е в орбитата на Тройния съюз, ако тя направи някои постъпки, работата може да отиде до война с държавите от Тройния съюз, а Русия не мисли да се ангажира в такава една война: сле­дователно, трябва да знаем, че тя може да не бъде в положение да ни пази. Колкото до дипломатическа защита, обещаха, че можем да разчитаме на та­кава. Председател Хр. Попов: Вие схващате ли тоя договор за сьществующ или не? Д-р Ст. Данев: По мое лично схващане договора не беше в сила, защото ние го не приложихме. Подир нашето падане този договор ходи от ръка на ръка, от министерство в министерство и онова, което се предвиждаше, най-елементарното, военната конвенция, не се изпълни по мълчаливо нежелание от наша страна главно. (...) № 16 Из том ІІ на книгата на Андрей Тошев „Балканските войни (5/18 октомври 1912 год. – 16/29 септември 1913 год.)”. Пловдив-София, 1931 г., с. 135-138. Както видяхме, нашето правителство възлагаше особени упования на Русия, основавайки се в случая най-вече на членове 3 и 4 от сключената в Петербург на 22 април 1902 г. военна конвенция от началник-щаба на руската армия генерал Жилински и българския военен министър генерал Паприков. Тия членове гласят: „3. Русия с всичките си сили ще съдействува за запазване целостта и неприкосновеността на територията на България. 4. В случай, че България или Русия, или двете тия държави заедно, бъдат нападнати от страна на Австро-Унгария или Румъния, от двете тия държави заедно или пък от Тройния съюз, то договорящите държави са задължени да употребят всичките си сили и средства за борба с напада­телите, без да се спират пред никакви жертви за постигане на пълен успех". (Според д-р С. Данева, публикуваният текст на конвенцията от 1902 г. в „Сборник Секретных Документов" и препечатан от д-р Борис Кесяков в „Принос към дипломатическата история на България", бил апокрифен. „Само едно е вярно, пише Данев, а именно, че конвенцията има строго отбранителен характер; според нея русите поемаха задължение да ни се притекат на помощ, само ако бъдем нападнати от румънска стра­на. Тя не се докосва нито до Австро-Унгария и Тройния съюз, нито до Турция". От политическо гледище тя имала „важното значение да насочва, макар не изрично, българската политика към двойния съюз". Подписана била между 28 май и 2 юни 1902 г. от руския военен министър генерал Куропаткин и генерал Паприков. Ратификациите се разменили на следния ден. Нашият екземпляр бил подписан от княз Фердинанда и д-р Данева, а руският – от императора и граф Ламсдорфа. „Трябва да добавя – казва още Данев – че конвенцията остана бяла книга, защото нямаше желание у кабинета, който ни наследи, да я при­ложи". Из статия „Конвенцията между Русия и България от 1902 г." от д-р С. Данев, поместена в „Научен преглед", год. 1, кн. III, с. 45–48.) Т. Теодоров, който по това време се намираше в Петроград, бе натоварен от правителството да говори на Сазонова по горните руски задължения. И той наистина говори. „На заявлението ни – телеграфира той Гешову на 4/17 януари – че завземането на Силистра ще докара неизбежна война, и че ние чакаме в такъв случай помощта на Русия и според договора от 1902. г., и по си­лата на исторически традиции, Сазонов отговори: договора от 1902. г. не съществува, понеже негово величество царят се е отказал от него и пред Изволски и пред императора, нещо, което знаели и Малинов и Паприков".( Доклад на Парламентарната изпитателна комисия. Том първи. Войната, дипломатическата й подготовка и дипломатечески преговори. София, 1918, с. 706 (125).) В отговор на горната Теодорова телеграма, на утрото Гешов му отправя следната депеша: „Заявете Сазонову, че негово величество и Малинов твърдят, какво конвенцията от 1902 г. не е денонсирана и не можеше да се дедонсира с дума. Трябваше писмено денонсиране от отговорните министри, а такова според самия Сазонов, няма. Конвенцията, следов., е в сила. На основа­ние на нея, поискайте от Сазонова да ни подкрепи Русия не само дипло­матически". (Се там, с. 707 (126).) Два дена след това, вместо Т. Теодоров – който бе напуснал вече Петроград – Бобчев телеграфира Гешову, че предал на Сазонова нужното по конвенцията. Последният обаче му отговорил, какво не бил употребил думата „денонсиране". Казал още, че тя била счетена непълна и недостатъчна от не­гово величество царя, и че Малинов говорил сащото. (Се там, с. 707 (127).) Вземайки горния отговор на Сазонов като потвърждение, че конвенцията саществува, Гешов на 8/21 с. м. се връща отново на въпроса. „Настойте пак пред Сазонова – телеграфира той Бобчеву, – че, щом конвенцията е в сила, ние разчитаме на активната поддържка на Русия. Един енергичен жест, една демонстрация от нея, и можем да бъдем уверени, че Румъния няма да прибегне до една безвъзвратна постъпка. Пак повтарям, че това ние имаме право да очакваме, щом се съгласихме да приемем всичко, което Сазонов ни предложи за удовлетворение на Румъния. Нека той сега наложи ней онова, което ние, по негово настояване приехме". (Се там, с. 708 (129).) И тъй Гешов продължава да настоява на своето, толкоз повече, че бе узнал, какво началникът на руския генерален щаб бил въобще против започнатите през 1910 г, преговори за нов договор с България, и че „предпочитал да си остане работата така, както е от 1902 г." Добре, но обясненията на Паприкова, който именно, както казахме, бе подписал конвенцията – както и ония на Данева, през чието министерствуване тя биде сключена – идат да подкрепят по-скоро тезата на Сазонов. Теодоров, съобщавайки Гешову с телеграма от 9/22 януари от Лондон, че сър Ед. Грей съветвал да се споразумеем направо с Румъния, защото намесата на Великите сили не би била еднаква и могла да докара по-неблагоприятни резултати и да насърчи Турция в нейното съпротивление", добавя: „Паприков казва, че в 1910, г., когато бил повдигнат въпросът за едно съглашение на по-широки начала, било се говорило, че съглашението от 1902 г, не ни задоволява, понеже е едностранно. Това съглашение не било получило начало на изпълнение, макар и да е имало устно подканване от Русия. Българското правителство се отнасяло към съглашението като несъществуваще, което и дало повод да се заключи, че България се отказва от съглашението". (Доклад и пр.. с. 708 (130).) Сащото по-късно Паприков каза и на мене. Отрицателно се отнася към същата конвенция и А. Малинов. В показанията си пред поменатата комисия, той казва: „Ако тая конвенция от 1902 г. би съществувала, нямаше защо да проек­тираме друга от 1910. г. Конвенцията от 1902 г. е толкова непълна, тол­кова неясна, щото действително беше мъртвородена". (Приложение с. 290.) Гешов обаче продължава да поддържа, че въпросната конвенция е в сила. „Аз я считах валидна, казва той, и се базирах върху нея." (По думите на самия Гешов за съществуванието на договорите от 1902 и 1904 г. той узнал от своите подчинени – Д. Ризов и Д-р Д. Станчов във Виена, когато се водеха преговорите по сключване на договора ни със Сър­бия. „Когато се върнах в София – казва той – аз казах на Негово Вели­чество, че трябва да бъда турен в течение на тия работи, за да мога да продължа работата по водене преговорите, и тогаз царят ми даде да про­чета тия договори" – Приложение и пр., с. 119.) Потвърждение на това свое мнение той намирал между друго и в обстоятелството, че когато Бобчев показал Сазонову депешата на Данева, какво аз (А. Тошев) съм щял да бъда отзован от Белград и преговорите със сърбите прекъснати, Сазонов го изслушал и му казал: „Вие направихте вашето заявление, ние сега ще направим нашето: не очаквайте от нас нищо и забравете, че е имало задължение от наша страна до днес от 1902 г." Ето защо, повтаря Гешов, „по моето убеждение, конвен­цията от 1902 беше в сила". (Приложение и пр., с. 130.) За същата конвенция говори и генерал Савов. Според него Русия не веднаж била протестирала, когато без нейно съ­гласие се е пристъпвало към реорганизирането на нашата армия. През 1904 и 1907, чрез своя военен агент в София, полковник Леонтиев, Петроградското правителство предложило на нашето военно министерство да се поднови конвенцията от 1902 г. на по-широка база, ала той – генерал Савов отказал. (Приложение и пр., с. 239, 240 и след.) Тъй или иначе, всички усилия на Гешова да се позове на тая конвенция до край си останаха суетни, защото от своя страна и Сазонов не се умори да поддържа, че отдавна тя била погре­бана от самите нас. Друг един въпрос, който дойде временно да увеличи тревогите на Гешов, бе известието, че, според Сазонова, „прегово­рите между Румъния и България щели да се пренесат в София или Букурещ". (Доклад и пр., с. 707 (127).) А тъкмо това Гешов искаше да избегне. Ето защо, щом получава въпросното известие, той бърза да телеграфира на 8/21 януари Даневу в Лондон: „От Петроград има известие, че румъните искали да пренесат пре­говорите в София или Букурещ. Министерският съвет не се съгласява по никой начин, тъй като преговорите трябва да се свършат от ония, които са ги почнали и които са много по-добре осветлени по тех." (Се там с. 708 (128).) Същевременно той телеграфира и Бобчеву в Петроград: „Не разбираме, защо преговорите да се пренесат в София или Букурещ, когато Данев предложи всичко, което можем да дадем. Във всеки случай, той почна преговорите, и той трябва да ги свърши. Ако румъните не искат да се продължават те в Лондон, трябва да чакат той да се осво­боди от мисията си на пръв делегат при мирната конференция, и тогава да дродължим с него в София или Букурещ, защото той само е в те­чение на работата." (Се там, с. 708 (129).) Между това, на 10/23 януари Калинков телеграфира Гешову: „Вчера видях по отделно министър-председателя и министъра на вътрешните работи; двамата изказаха съжаление, че не сте дали по-широко пълномощие Даневу да преговаря по техните предложения, относително готовността на Румъния за пълна поддържка и даже съюз, както и да направи Данев приемливи нови предложения по ректификацията. Догдето стигнали преговорите, не били задоволявали никого. В това положение не могли дълго време да останат, и молят час по-скоро да разпоредите да се почнат наново и продължат преговорите в Лондон, София, Букурещ, дето желаете; моментът бил много важен." (Се там, с. 709 (131).) Отговаряйки същия ден на Букурешкия ни представител, че българското правителство не счита преговорите за прекъснати, та да има нужда отново да се почват, Гешов добавя, че ако румънският кабинет е взел някое решение по последните наши предложения, направени му чрез Данева, трябвало нему да го съобщи чрез Мишу, „тъй като единственият наш по тия преговори пълномощник е бил и си остава Данев, като посветен във всички подробности, и дето е той, там трябва да се водят те." (Се там, с. 709 (132).) КОЙ КОЙ Е: Ген. Алексей Николаевич Куропаткин (1848-1925), участник в Руско-турската война (1877-1878 г.), военен министър на Русия (1898-1904). Вж. А. Куропаткин, Действия отряда генерал Скобелева в Руско-турецкой войне (1877-1878 годов). Ловча и Плевна. Ч. І-ІІ. СПб, 1885. Сергей Дмитриевич Сазонов (1860-1927), руски политически и държавен деец, секретар в посолството в Лондон, посланик във Ватикана, заместник-министър на външните работи (от 1909) и министър на външните работи на Русия (1910-1916), член на Държавния съвет (от 1916), на 12 януари 1917 г. е назначен за посланик в Лондон, но не заема поста поради Февруарската революция; през 1919 г. е включен в състава на правителството на ген. Деникин и е министър на външните работи в правителството на адм. Колчак, умира в емиграция. Николай ІІ (1868 - 1918), последният руски император (1894-1917), внук на Цар Освободителя Александър ІІ. Ген. Стефан Паприков (1859-1920), участник в Сръбско-българската война (1885), военен министър (1899-1902), министър на външните работи (1907-1910), пълномощен министър в Петербург (1906, 1910-1912), член на Българската делегация на Лондонската мирна конференция през Балканската война. Генерал–лейтенант Рачо Петров (1861, Шумен – 1942, София), военен и политически деец, началник–щаб на армията (1885–1894), военен министър в правителството на д-р К. Стоилов (1894–1896), министър–председател (1901, 1903–1906), командва ІІІ армия през Междусъюзническата война (1913), военен губернатор на Македония (1915–1918). Д-р Стоян Данев (1857, Шумен – 1949, София), политически и държавен деец, професор, лидер на Прогресивнолибералната партия, министър-председател (1901–1903, 1913), председател на V ВНС и ХV ОНС. Михаил Савов (1857, Стара Загора – 1928, Сен Валие дьо Тией, Франция), генерал от българската армия, военен министър в правителствата на Ст. Стамболов (1891–1894), д-р Ст. Данев (1903), ген. Р. Петров (1903–1906), Д. Петков (1906–1907), д-р Д. Станчов (1907) и д-р П. Гудев (1907–1908), пълномощен министър във Франция (1920–1922) и в Белгия (1922–1923). През Балканските войни (1912–1913) е помощник-главнокомандващ. Обвиняван като виновник за започването на военните действия срещу съюзниците през юни 1913 г. Ген. Савов ръководи Българската делегация по време на българо–турските преговори през септември 1913 г. Генерал Данаил Цонев Николаев (1852, Болград–1942, София), участник и командир в Сръбско-турската (1876), Руско-турската (1877-1878) и Сръбско-българската война (1885). Отличава се в боевете при Шейново. Възглавява войската в Пловдив при Съединението, адютант на княз Фердинанд, министър на войната (1886–1887, 1907–1911), председател на ВМОК. Иван Евстратиев Гешов (Гешев) (1849, Пловдив – 1924, София), политически деец, банкер, книжовник и публицист. Член и председател (1898–1924) на Българското книжовно дружество (БКД) и БАН. Председател на Областното събрание и Директор на финансите в Източна Румелия (1884–1885) и на БНБ (1887). Министър на финансите (1886, 1894–1897), министър председател и министър на външните работи (1911–1913). От 1901 г. възглавява Народната партия, а от 1920 г. – Обединената народно-прогресивна партия. След Деветоюнския преврат (1923) преминава в Демократическия сговор. Александър Павлов Малинов (1867, с. Пандъкли, Бесарабия – 1938, София), държавен и политически деец. Ръководител на Демократическата партия (от 1902 г.), министър-председател (1906 – 1911, 1918, 1931), лидер на Демократическата партия, адвокат, председател на НС Цар Фердинанд I Сакс-Кобург-Готски (1861, Виена – 1948, Кобург), немски принц, български княз (1887–1908) и цар (1908–1918), при неговото управление България участва в Балканската (1912-1913), Междусъюзническата (1913) и Първата световна (1915–1918) война, през които претърпява две национални катастрофи. Абдикира след поражението на България в Първата световна война в полза на сина си, престолонаследника цар Борис ІІІ. Методий Кусевич (Тодор И. Кусев) (1837, Прилеп – 1922, Стара Загора), старозагорски митрополит (1894-1922), участник в национално-освободителните борби на българите, управляващ Българската екзархия, ректор на Цариградската духовна семинария. Андрей Тошев (1867, Стара Загора – 1944, София), държавник и дипломат, учител в Солунската българска гимназия “Св. Св. Кирил и Методий”, търговски агент в Битоля. Пълномощен министър в Белград (1908–1913), в Цариград (1913–1914) и във Виена (1914–1919), министър-председател ( 1935). Copyright © 2010 "Сите българи заедно" Всички права запазени!