Дата: 13 юни 2015
Злополучното изображение на комитопула Самуил отново раздели народа – същия народ, за който най-хубавият филм е „Време разделно“. Този път коментиращите се разцепиха на „родолюбци“ и „безродници“ и (което е най-, ама най-смешното) на „либерали“ и „консерватори“.„Харесай паметника и ядосай либерал!“ – написаха в социалните мрежи „консерваторите“, доколкото такива се срещат след Константин Стоилов. „Родолюбците“ харесаха паметника, защото те харесват всяка страница от българската история, дори да е написана с правописни грешки. „Безродниците“ пък казаха, че артефактът е кич, уголемена фигурка от шоколадово яйце, която този, който я е създал и онзи, който му е платил, могат да си я сложат на двора на село, нежели между паметника на Вазов и неговия гроб до абсидата на един от най-древните храмове в Европа. Тези хора, освен „безродници“, бяха наречени „соросоиди“ (какъвто е всеки, който говори с нещо различно от възторг за Хан Аспарух, Ванга и Путин), бяха обвинени, че се правят на много умни и изтънчени и бяха пратени да си трошат главите в ЕвроГейския съюз. И ето тук „консерваторите“ изпитаха най-голямото си затруднение, защото трябваше да бъдат едновременно и патриоти, и умни и изтънчени – съчетание, което конюнктурата очевидно отказва да възприеме. „Да! – казва конюнктурата. – Вие може да сте умни, може да сте образовани, но НИЕ сме Патриоти, обичаме НАРОДА и всичко останало, за което все още няма открити достатъчно големи главни букви, за да се изпише!“. Друг е въпросът, че същите „патриоти“, когато защитават, защитават не паметника, а самия Самуил и то не като цар, а като някакъв човек от народа, защото по принцип те мразят монархията и всякакви там елити.
Всъщност, въпросите около паметника на Цар Самуил са доста и не всички от тях са глупави. Някои са даже твърде любопитни. Например, защо царят е прав (а не на трон или на кон, както изисква монументалистиката) и то с гузно, с пораженчески сведена глава? Защо тази глава е увенчана с короната на Св. Стефан Унгарски? И защо в ръцете си държи лотарингски кръст, въведен като символ на държавност от Рене Анжуйски чак в началото на 15 век (четири века след смъртта на Самуил), но пък станал особено популярен като емблема на френската съпротива срещу германците през Втората световна война? Изобщо, така ли се прави паметник на цар? При друго законодателство авторът на такава „творба“ сигурно щеше да лежи за обида на Величеството. Но ако не се прави така, то как тогава се прави?
В самото начало на 20 век българите, също като и днес, са били споходени от идеята да издигнат паметник на цар в столицата си. От раждането на идеята до нейното осъществяване минават 8-9 години. За целта се създава комитет. В него влизат 13 души, от които двама художници (Мърквичка и Антон Митов), един скулптор, един архитект и един инженер.
Обявява се международен конкурс, като в заданието се посочва темата на паметника и историята, която той увековечава, с най-големи подробности. Конкурсът е анонимен и от участниците се иска да изпратят редуцирани модели на проектите си в мащаб 1:6, придружени от подробни чертежи.
Проектите ще бъдат оценявани от жури под почетното председателство на Княза и с още 12 члена, сред които задължително (по регламент) трима авторитетни европейски художници-скулптори от различни страни – Русия, Франция и Италия.
На разположение на всеки желаещ да се кандидатира се предоставя специално изготвен исторически очерк за епохата, към която сочи паметникът, ситуационен план на мястото, където ще се издигне той, фотографски изгледи на същото място, информация за нормативната уредба и даже справка за цените на материалите и труда в България.
В уречения срок журито получава цели 31 проекта за паметници, от които да избира – девет от Франция, пет от Италия, три от България, по два от Чехия, Германия, Русия, Швейцария и Австро-Унгария и по един от Дания, Португалия, Турция и Холандия. Проектите са събрани в 120 сандъка с общо тегло 22 тона! Конкуренцията е изключително силна и журито е затруднено, въпреки огромния избор, а може би точно заради него. В крайна сметка печели талантливият флорентинец Арналдо Дзоки и така в столичната градска среда се появява паметникът[i] на Цар Александър II – Освободител на руските селяни от крепостничеството и победител в Руско-турската война от 1877-78 година, довела до възстановяването на Българското царство. Този паметник софиянци нежно наричат ЦарЯ и вече пето поколение му се радват, разхождайки се по жълтите павета. Ето така се прави паметник на цар.
Прилича ли паметникът на Самуил на този на Александър? Сигурно. Прилича толкова, колкото песента „Я елате, пиленца, при батко“ прилича на арията на Кралицата на нощта от „Вълшебната флейта“. Той не е скандал, в какъвто едва не се превърна. Той даже не е и изолирано явление. Той е част от потока. Паметникът не е паметник на Цар Самуил, а на мързела и невежеството, което вече ще ни гледа със светещите си очи в кротките софийски вечери. Той е паметник на посредствеността, която нарича „соросоид“ всеки, който е над нея било като талант, било като ерудиция, било като чувствителност, било най-накрая като обща информираност и любознателност. Един истински паметник е символ, какъвто е и всяка истинска творба. Дори безбожниците (атеисти, агностици и т.н.) признават съществуването на духовния свят. Пресечното пространство между него и материалния свят е това, което на първо място занимава изкуството. И понеже това пространство е неописуемо с понятия, описват го със символи. На какво е символ новият ни паметник на Цар Самуил? На същото, на което е символ новата пешеходна „Витошка“, осакатеният Женски пазар, Орфей в метрото при летището, статуята на Св. София на Ларгото и на което ще бъде символ изпълнената с обич и красота творба на швейцареца Даниел Неф – Борисовата градина – след като построят МОЛ в нея. Все творения на хора, които не знаят за какво става дума. Които се интересуват само от пари и, евентуално, от аплодисментите на себеподобните си.
Едно от най-характерните за символа качества е, че той не е знак само на едно нещо. И както паметникът на „Цар Освободител“ е знак на София от началото на миналия век, така новият паметник на Цар Самуил е знак на София от началото на новия век. Както „Цар Освободител“ е знак на тогавашния български дух, така „Цар Самуил“ е знак на сегашния български дух. Сякаш забележителният син на Комит Никола е наказан от потомците си за това, че не е устискал държавата под безмилостните удари на историята.
Тази година честваме 1 150 години от приемането на християнството за официална религия в България – най-великото събитие в нашата история. Не казвам „покръстването на българите“, защото по онова време много от тях вече отдавна са били християни. Господа творци и общественици! Моля ви, много ми моля, недейте да правите паметник на Св. Княз Борис I – Михаил! Не и като паметника на горкия Цар Самуил.
Илюстрация: Фрагмент от паметника “Създатели на българската държава” в Шумен
[i] Цялата информация за паметника на Цар Освободител е от книгата „Паметниците на София“, Н. Ганев, 1939; обработка: www.stara-sofia.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар