Четвъртък, 27 Ноември 2014г.
На българската култура й сложиха за втори път Вежди, а сега й сложиха и Слави Бинев.
НАБЛИЖАВА Коледа, а бях започнал да пиша този текст в началото на август. Тогава беше предизборно (за кой ли път), дъждовно, наводнително, влажно. Такова не е било поне от 2005-а. После взе, че просветна - около Голяма Богородица (15 август). Чакаше се нов кабинет и по стародавна традиция за министъра на културата никому не хрумна да наддава.Сложиха служебно един човек, той сложидруги, трети пък приклекнаха обичайно, за оцелеят поне до електоралния вот - auto replay. Из медиите като летни светкавици затрещяха имена, догадки... Не, че се промени нещо. И след изборите на 5 октомври, също не се промени нищо. Просто, сложиха твореца Рашидов. Колодата нямаше нужда дори да бъде разбърквана.
Ето че дойде време да се слагат и ръководителите на комисиите в поредното Народно събрание. Днес сложиха няколко. На комисията по култура и медии също го сложиха - председателят. Не е нито сън, нито илюзия. Нещо като черно-бяло кошмарно видение.Славчо Бинев. Явно на никой не му е било до наддаване, точно за тази комисия. Не го познавам този човек, знам само, че беше евродепутат, но така и не разбрах с какво неговата работа подобри моя и на моите сънародници живот, нито пък какъв е приносът му за развитието на българската култура и изкуство. Зная също, че едно време държеше, онова подземно кръчме на ул. „Гурко”, откъдето извиси гръд и снага не една турбофолк див...отияи дето често се разиграваха ъндърграунд екшъни. Той ще отговаря и за медиите - всъщност, там проблем няма да има - много от тях отдавна са „горе на черешата”...
Въобще, и днес, онези от т.нар. „политически елит” - демонична квалификация, пръкнала се от нечие инфектирано с бездушие мефистофелско бълнуване, изглежда безвъзвратно е загубил представа на кой свят живее. И старателно се опитва да ни вмени същото...
Но защо все на нас се случва? Отговорът, може би е кодиран, в онази табела, окачена върху заключената с катинар врата на една тракийска гробница: „Ключа е при кмета. Ако го нема там - виж в кръчмата!” Гробница. Тракийска. Древна... Отговорът крещи, но сякаш с гласа на... мим. Защото културата е последното нещо, за което ги е еня онези от т.нар. „полителит”. Остава, обаче, въпроса, кой допуска подобни недоразумения за иначе много важни държавни постове (при това не само в тази област). Разни хора, с... еднакви идеали...Като от картина на Питер Брьогел. Стария. (Pieter Brueghel the Elder; ок. 1525-1569).Който е баща на художниците Питер Брьогел Младия (Pieter Brueghel the Younger; 1564/65-1637/1638), наричан още Адския, и на Ян Брьогел Стария (Jan Bruegel the Elder;1568-1625), наричан още Райския (и двамата родени в Брюксел - ако това има някакво значение)…
* * *
„Страната на лентяите”
(Schlaraffenland; 1567).
(Schlaraffenland; 1567).
...Страна на изобилието - земя с реки от мляко и брегове от желиран десерт, в която животните бягат и летят вкусно опечени, къщите са от бисквити, а камъните са от кашкавал. Наслажденията са добродетел, а упоритата работа и прилежанието - грях. Ако нечия жена е стара и не особено симпатична, мъжът може да я смени с красива и млада, като в допълнение дори му се плаща в брой...
За първи път тази пародия на рая се появява в сатиричната поема „Корабът на глупците” (Das Narrenschiff; The Ship of Fools; 1494) от германския хуманист и сатирик Себастиан Брант (Sebastian Brant;1457-1521) - впрочем роден в Страсбург (ако има някакво значение), но подобни идеи имат и Телеклеид и Ферекрат още през V в. пр. Хр.
Брьогел Стария рисува „Страната на лентяите” през 1567 г. като остра сатира, насочена срещу тогавашното общество в родната му Нидерландия. Сигурен съм, че и през ум не му е минавало, че 450 години по-късно, не чак толкова далеч, на юг от страната му, ще има една държава, в която шепа хора ще превърнат нарисувания от него Рай в своя действителност. На гърба на цял един народ...
* * *
Тази история пък започвам да пиша за кой ли път от 2012-а и все така се случва, че по някаква причина - спирам. Но сега ще съм по-упорит... Тя е като сюрреалистичен, не - по-скоро абсурден, полет на сън и на наяве...
Тогава беше зима. Отново преди Рождество. Имахме късмет, че големия сняг натрупан по пътя от Виена за София се стопи бързо. Ъндърграунд чувствителността на автогарата Erdbergе виенска константа, която няма нищо общо с ведрото пространство на площад „Мария Терезиа” (Maria-Theresien-Platz) или пък с двореца „Хофбург”, (Hofburg), например. Но си е константа. Просто, това място е друга проекция на бившата автоспирка на несъществуващата вече Южна гара - Südbahnhof, където, пет години по-рано, при първото ми пътуване до този град като свободен гражданин на ЕС, попаднах само час след като възторжено се разхождах из Музея за история на изкуството (Kunsthistorisches Museum). Тогава, в миг почувствах как сякаш незнайна сила ме върна обратно в музея, но не като зрител, а в някое от живописните откровения с антиутопични персонажи, от картините на Брьогел. Стария.
По онова време отпътуването от този град винаги пораждаше у мен някакво необяснимо чувство на тъга. И навярно, за да засили минорните тонове в този почти гаров film noir,Вселенският режисьор ни изпрати като съседи по места... Павел и Йорданка. Павката и Данчето. И сега се натъжавам, почти до сълзи, когато си спомня за тази хем ирационална, хем до болка банална ромска двойка (някои, навярно, биха използвали и по-тежки сравнения, но аз - не!), срещата, с която се втурна в съзнанието ми като вихър и се настани в Безкрая...
На бившата австро-унгарска граница, автобусът спря за десетина минути. Павката и Данчето слязоха. Оказа се, че той е по-нисък от нея, но пък беше здрав и набит. С ръце като каменоделски чукове. Веднага си пролича, че е на ти с най-тежката и най-нископлатена работа в строителния отрасъл на EU-общността... Данчето се движеше сковано, но някак изненадващо грациозно. Носеше чантата си - евтина, леко ожулена, но чиста - с достойнството, сякаш е инкрустирана със скъпоценни камъни. Беше спокойна и скромна. В странно подобие на магазин, цените бяха като на Кертнерщрасе (Kertnerstrasse). Павката повъртя мощното си тяло из-между рафтовете и едва разбираемо каза: „К’ви са тия цени, бе!”. И докато преминаваше покрай мен ме попита: „В Германия ли сме?” Обърках се. Успях да изтърся само едно приглушено „не”, а той: „Нeма значение.” и се насочи към надписа WC...
Автобусът се плъзна по нощната магистрала; в полумрака тръгна някакъв филм... Данчето пътуваше до прозореца и когато преминавахме покрай някое осветено място, я виждах как гледа замечтано нанякъде из тъмносинята унгарска пуста. Павката се размърда и зарови здравите си ръце в найлонова торба с провизии. С нетърпеливо движение, разтвори един пакет и извади нарязан на тънко бекон. Вдигна ръка, изтегли главата си силно назад и бавно пусна полупрозрачното парче месо в широко разтворената си уста... Така - поне десетина пъти. Между хапките, говореше нещо на Данчето. Като малък булдозер, от онези дето копаят канали за кабели...
Филмът свърши. Мнозина вече спяха - до границата със Сърбия имаше около два часа и половина. Павката похъркваше, будеше се, хапваше по нещо... Докато го гледах как ту се върти, ту спи спокойно, ми хрумна, при някоя от почивките, да му покажа един малък каталог с репродукции. На Брьогел. Стария. Въобще не се замислях как ще реагира - беше ми интересно.
Към един и нещо, след полунощ, минахме КПП-то при Хоргош и скоро след това автобусът спря за почивка. След обичайните попътни „дейности”, някои извадиха цигари, други се мотаеха из магазина на бензиностанцията, а аз наблюдавах движението на Павката и Данчето, които спряха до една маса... с чадър. Той запуши... За щастие не беше студено. Приближих се неумело и се правех, че в светлината на една от уличните лампи разглеждам каталога. Попитах го: „Искаш ли да видиш. Хубави са картинките...” Прозвучах си инфантилно. Той ме погледна почти презрително - някак като със загасени фарове. „Не е задължително” - смотолевих и свалих раницата си разочарован от своята просветителскамисия. „Чакай, чакай - дай да видя! К’во е това - пари ли си давал за него?” - отново усетих нотките на презрение. „Е, няма как - купуват се тия неща” - като че се оправдавах. „Това нещо за Коледа ли е?” Беше разтворил каталога на „Избиване на младенците” (The Massacre of the Innocents, 1565-1567), но при неособено ярката светлина фигурите изглеждаха като хора, които се забавляват, карайки... зимни кънки. Дори и не си помислям да критикувам художествения метод на класика, но - признавам си - и аз доста по-късно разбрах, че в сюжета на тази творба няма абсолютно нищо празнично, а става въпрос за чист... horror. После попадна на „Големите риби изяждат малките риби” (Big Fishes Eat Little Fishes; 1556). Знаех името на картината и му го казах. „Навсекъде е така, мамицата му (е, думата беше друга)!” - лаконично каза Павката. Данчето кимна със съжаление. В очите й наистина имаше много топлина. Нещо, обаче, ми подсказваше (може да е било под влияние на Брьогел, но може и да е било следствие от изградени житейски стереотипи), че отвреме-навреме отношението му към нея не е белязано с особено благородни маниери. Сякаш усещаше, че края на почивката наближава, Павката запрелиства бързо книгата...„Страната на лентяите” - „А, и тия ли си имат като наш’те!” - възкликна Павката, без нито за секунда да си мисли, че не се досещам за кои „наши” става дума. Портрети, пейзажи, битови селски сцени, библейски сюжети... „И колко пари даде за това?”, попита ме докато вървяхме към автобуса. Казах му. Само поклати глава - стори ми се, че цената не го изненада. Данчето също поклати глава...
По пътя към Калотина Павката, който беше доста широкоплещест, спа на пътеката за пътници, между двете колони от седалки. По някое време пак похапна бекон (по неговия си начин) - пак нарязан на тънко, но от друг пакет, естествено... Повече не говорихме, дори, когато преди София, се чудеше как да се обади по телефона на някого...
Мина много време. Една събота се разхождах из виенския битпазар (Flohmarkt) наNaschmartk (там работят доста българи), когато един човек, застанал пред няколко прилежно подредени върху картон вехтории, ми каза: „Ей, художника, тука ги дават и по-евтини такива книги...!” Погледнах го - Павката. Сякаш се усмихваше. До него стоеше Данчето. Пак беше елегантна по своя си начин...
Днес, мисля, че ми просветна защо от толкова време се опитвам да разкажа тази история и все не го правя - защото не съм сигурен, че е увлекателна и, може би, че поуката не е толкова поучителна, колкото ми се иска...
След тази среща на битпазара, се опитвах да си представя как с Павката (и Данчето, разбира се) отиваме в Музея за история на изкуството. Сигурен съм, че ще му харесат Рубенс, Веласкес, Ван Дайк, навярно, Тициан, Лукас Кранах Младши... „Кьотек, търкал, голи женски, дечурлига...” Дори и така да каже, зная че ще е искрен и нещо ще го зачовърка в душата му. Но, мисля си, че такава визита никога няма да се случи. Ама, всъщност, знае ли човек?.. Опитвам се да си представя, че с някой български политик отивам на изложба - ей така, да разгледаме, да поговорим... Но не мога. Дори въображението ми отказва да работи „по случая”...
На българската култура непрекъснато й слагат по нещо и по някого. Псевдокултуртрегери, „професори и професорки” със съмнителни познания, опърпани марионетки, некадърни протежета, дори - български политици... Сложиха й за втори път Вежди; сега й сложиха и Слави Бинев. Какво ли още я чака, клетата ни култура? Само да не падне в ямата като онези шестима незрящи от „Притчата за слепците” (The Parable of the Blind), нарисувана през1568 г. от Стария. Защото казано е: „Ако слепец води слепеца, то двамата ще паднат в ямата”...
В българската политика, очевидно, всякакви неща са възможни. Макар и да е абсурдно, някои я превърнаха в „Страната на лентяите” - само че лична и напълно реална за тях. А не по Брьогел. Стария.
P.S.: Вдругиден е събота. Преди обед ще се разходя из виенския битпазар…
Няма коментари:
Публикуване на коментар