Прокремълските пропагандатори у нас мълчат въз(с)мутено

Москва мълчи ( но едва ли ще премълчи) след като за първи път от много десетилетия официална българска институция, при това самото Министерство на отбраната, посочи откровено Русия като държава, която води вражеска политика срещу България.

Подобно нещо не се е случвало дори по времето, когато правителството на Иван Костов се одързости ( без да бъдем част от НАТО) през юни 1999 г. да откаже на Русия въздушен коридор за транспортиране на подкрепления за руската вероломна акция по завземането на летище Слатина в Прищина и да обезсмисли по този начин военната кампания на НАТО срещу режима на Милошевич в Косово.

Когато през лятото 2000 г. бяха изгонени „група говорещи руски” граждани ( като Тутберидзе, бившия съпруг на Светлана Шаренкова, международния аферист Майкъл Чорни, подобния му Денис Ершов) от България, а през март 2001 г. за първи път поне от век насам София показа вратата на трима руски дипломати заради шпионаж, българските власти запазиха традицията Москва да не бъде дразнена ( допълнително) с констатации за враждебните й действия спрямо България.

И така, до…вчера, когато Министерството на отбрана най-после напомни за някогашната храбра България и в прав текст обвини Русия , че води пропагандна война в България.

Мълчи ( засега) Москва и съответно мълчат инструментите на въпросната руска война СРЕЩУ ( курсивът мой- позволявам си малка редакция на декларацията) България.

Руските власти и техните адепти в България са едновременно смутени и –бъдете сигурни- възмутени. Нещо като възсмутени!

Нямам претенцията за всеобхватен поглед върху медийната реакция у нас, но тя до момента, почти цяло денонощие по-късно, „знаково” липсва. Май няма „заповед по гарнизона” за отпор на написаното от военното ни ведомство.

Иначе за някое среднощно посегателство на бай Пешо срещу баба Пена светкавично реагират дори вестниците, да не говорим за електронните ловци на сензации и хвърковатите им репортерски чети.

Липсата на (бърза) медийна реакция е тъжно косвено доказателство за правотата на написаното в декларацията, според която Русия си разиграва пропагандния троянски кон на наша медийна територия- защото става дума именно за водене на пропагандна война В ( курсивът пак е мой) България, според министерството. А няма как да е В България без да се използва изградената от много години газопреносна мрежа на руското обгазяване с кремълска пропаганда.

Впрочем, в текста на декларацията се говори изрично за медии, които обслужват руската пропагандна война, което не е никакво „откритие”, но е забележително като първо порода си официално българско признание.

Давайки си сметка, че с контраатаката си въпросните медии ще се заявят именно в тази роля и ще потвърдят констатациите в декларацията, те чакат в окопите сигнал за настъпление от Москва. А там, както вече стана дума, засега мълчат, както не биха мълчали за нещо много по-дребно и антисъветско- например при появата на някакъв надпис на съветски паметник в България.

Апропо, най-ярката проява на съветска антибългарска пропаганда са паметниците на благодарността за съветската окупация, обявена от нейните бенефициенти за „освобождение” на България ( от нейния статут на държава с пълни дипломатически отношения със СССР до 5 септември 1944 г., когато Сталин едностранно и без причина решава да ги скъса с цел окупация).

Сега на официалната фасада на България с големи букви е написано: „Русия е пропаганден враг” и това няма как този път да бъде окачествено като „вандалска акция” на „шепа маргинали” ( както руският посланик Исаков си позволява да нарича например българите, които настояват символиката на съветската окупация да отиде в музеите).

Ако служебното правителство е последователно, сега трябва да отговори на руската антибългарска пропаганда, която от месеци употребява несгодите на България чрез пропагандни филмчета за „европейското заробване” на своя някогашен български васал, употребявани в пропагандната война на Русия срещу народите и държавите, които също искат да се присъединят към ЕС. Защото руската пропаганда е превърнала изостаналостта на България ( изнемогваща под корупционно-монополния натиск на руската енергийна зависимост) в рамките на ЕС в пропаганден парцал за запушване на усти в периферията на Русия, където има проевропейски настроения.

Може на пръв поглед да прозвучи странно, но в тази ситуация не е интересна реакцията на БСП, Атака, ВМРО и останалите прононсирани промосковски придатъци на руската политика в България. Дали ще мълчат или ще мрънкат нещо за необходимостта от „балансирана политика”, ще мърморят нещо за „историческата традиция на отношенията с Русия”, няма значение.

Важно е сега избирателите тук и приятелите на България в чужбина най-после да чуят мнението на Бойко Борисов, който никога, по никакъв повод и в никакъв контекст не казал нито една критична дума за Русия и нейната политика спрямо България. Той споделя ли духа и буквата на декларацията на Министерството на отбраната или пак ще се прави на извънземен българин, колчем стане дума за руската мечка?

Впрочем, ако Борисов и този път премълчи най-неудобния за него въпрос ( който, удобно, упорито не му задават медиите), това ще означава още нещо важно за българската политика, с което много се спекулира. Ще се окаже за първи път, че номинираният от ГЕРБ президент Плевнелиев, който ( за разлика от Борисов) зае ясна проатлантическа позиция по въпроса за руската агресия в Украйна, най-после дава ясна заявка за еманципация от сянката на своя натрапчив ментор.

Наистина е настъпило време за изясняване кой кой е в българската политика и то по най-важната разделителна линия по остта Изток-Запад. Ходенето по средата ( по тирето между Изтока и Запада) е въжеиграчество, което Борисов практикува от самото начало на своята поява на политическия манеж. Но този път, тъкмо в момент на колебание на много гласоподаватели, Борисов може да падне от тирето направо в миманса при останалите проруско настроени ( в смисъл, че са ги настроили на съответната честота, навили са им механизма в Москва) български политици.

Р.S. Единственият бърз и достатъчно ясен със своя тревожен подтекст коментар на декларацията на военното министерство още през вчерашния ден е на журналиста Панайот Ангарев от в. „Сега”, дългогодишен коментатор по въпросите на отбраната и сигурността. Колкото и да е внимателен в изказа на своето несъгласие, той все пак казва главното: досега толкова откровена позиция на България по толкова „чувствителен въпрос” не е имало. Което той регистрира като „необикновено” ( за България- в нормалните европейски държави за Русия обикновено се говори и пише откровено, а не със страхлив езопов език).

Панайот Ангарев:

„Според специалисти е традиция анализът на рисковете и заплахите за страната да фигурират в подобен документ. Но обикновено не са конкретни, не се посочва конкретна държава, а по-скоро се разглеждат хипотетични ситуации в отделни региони, които могат да повлияят на националната сигурност. Конкретиката фигурира единствено в разузнавателните справки на службите за сигурност, но тяхното място не е в официални документи, които ще бъдат представени пред НАТО. Освен това документът трябва да е в унисон със Стратегията за национална сигурност, българската не е променяна от години и в нея Русия не фигурира като заплаха.”

Може да не съм съгласен с несъгласието на колегата, но не мога да не отбележа, че бързата му реакция звучи автентично и лично. Докато обичайните „остриета” на русофилията мълчат издайнически послушно в очакване на инструкции от Москва.