Новият Борисов

Веселин Стойнев

Не звъни директно в ефир. Не пресолява с пиар стенограмите от заседанията на Министерския съвет. Не събужда сутрин и не приспива вечер народонаселението със своя звук и светлина.

Пак е Бойко Борисов, но не е съвсем същият. Дръпна се от първата линия на бойното поле и отиде зад хълма, при щаба си. Не защото с изборите битката е приключила - опасността нарочен или заблуден куршум да порази главнокомандващия тепърва става сериозна.

Промяната не дойде отведнъж. Веднага след изборите той остана в полусянка – прати три дами да водят преговорите за съставяне на правителството и застана отпред на финала. А в първите две седмици като премиер гледа да не засенчва министрите си, оставя и старите, и новите да изпъкват с позиции и инициативи. Премиерът дори благодари на депутатите от всички партийни цветове за размразените екопари от Брюксел – за това, че има работещ парламент и правителство, което политически е решило въпроса, нищо че той вече е бил решен технократски.

Изобщо, Борисов започва да придобива облика на консенсусен министър-председател.
Разбира се, това не е резлутат от антропологически трансформации или внезапни душевни прозрения, протекли в съвсем зряла възраст у предишния Борисов. Самата политическа ситуация предефинира източниците на власт и му налага друго поведение.
Той няма да стане по-пръв между по-малко равни, ако играе по-силово. Адекватната позиция е да подкрепя инициативите на министрите, като с това оставя и отговорността върху партиите, които стоят зад тях. Това означава Борисов да стои на по-заден план и да се намесва главно при спорове между министри – например финансовия Владислав Горанов с който и да е друг. Тази ситуация многократно е отигравана със Симеон Дянков, но сега на Борисов ще му се наложи наистина да е арбитър, защото всеки по-тежък междуминистерски конфликт може да срине коалиционното управление.

В арбитража е неговият нов източник на власт. Така премиерът може да трупа допълнителен авторитет, който да трансформира в повече легитимна власт за себе си и за партията си. Което е не само инвестиция за следващите избори, но и го донапомпва с атмосфери в сегашното управление, отвъд отредените му от избирателите.

Като втори източник на власт за Борисов е личното поемане на отговорност за важни решения, за които не може да се постигне съгласие. Премиерът обаче е в изгодната позиция сам да избира кое да е тежото решение, което лично да наложи, и в кой момент да го направи. След като изчерпи ресурсите на арбитража, той има последната дума за цената, която ще плати или която ще получи за дадено популярно или непопулярно действие.

Третият източник на власт е заявеното вече и в парламента консенсусно поведение на ГЕРБ да продължи в търсене на други, отвъд управленската, тематични коалиции по някои законопроекти и решения. Това осигурява повече терен за политическо маневриране, за отслабване на зависимостта от коалиционните партньори, но също и за дисперсиране на политическата отговорност при непопуляни политики.

При добро отиграване на ролята на консенсусен, арбитриращ и нагърбавщ се лично с отговорност в тежки моменти премиер, Борисов ще изгради образ на държавник. И въпреки заявката си, че няма да се кандидатира за президент, това може да се окаже толкова неизбежно, колкото и отричането на коалиционните му партньори от обещанието си да не влизат в кабинет, на който той е премиер.

Единственият въпрос е доколко автентично Борисов може да изиграе ролята, която новата политическа ситуация му налага. Досега той е показал, че умее добре да влиза в роля. Сега обаче летвата е още по-висока – у публиката не трябва да остават съмнения, че пред себе си има актьор, ако ще и той да е Оскаров.