Чувството за “виктимност”, страхът, необходимостта от сплотяване, от това да се вдигнеш срещу врага – всичко това е израз на дълбоката ненадеждност на света, който са построили и в който живеят руснаците. Свят, който се крепи на несигурни основи.
Чувството за “виктимност”, страхът, необходимостта от сплотяване, от това да се вдигнеш срещу врага – всичко това е израз на дълбоката ненадеждност на света, който са построили и в който живеят руснаците. Свят, който се крепи на несигурни основи.
С ФИЛОСОФА МИХАИЛ ЯМПОЛСКИ РАЗГОВАРЯ ВЛАДИМИР АБАРИНОВ (РАДИО “СВОБОДА”)
Владимир Абаринов: Отдавна се интересувам от феномена “поставяне на колене”, особено в съчетание с комплекса на жертвата. Това бе активно експлоатирано в различно време от комунистите в съюз с националистите и империалистите – всички онези, които наричаме “червено-кафяви”. Именно те казваха, че Елцин и Козирев доведоха Русия до такова състояние, че всеки, който не го мързи да си изтрие краката, я превърна в изтривалка, а уж е велика държава, уж трябваше да й върнем величието. Отлично си спомням, че първите мъже по онова време също смятаха за необходимо да правят реверанси на имперския комплекс.
Отидох да взема интервю от Козирев скоро след неговото назначение и той ми каза: “Аз също съжалявам, че вече няма Съветски съюз, но какво да се прави, трябва да свикваме да живеем в новата ситуация”. Тогава реших, че това е отбой от страна на “червено-кафявите”, самият аз приемах разпада на СССР като велико благо и нито за миг не съжалявах за империята. Те обаче започнаха да правят някои неща все по-често, организираха цялата тази история с рускоезичното население в балтийските страни, с разширяването на НАТО, Елцин напомни на света за ядреното оръжие – така че цялата тази работа не започна, разбира се, с Путин. Виждах какво въодушевление предизвиква у публиката всичко това и се удивлявах – та нали няма да му е по-лесно на някой си Вася Билинкин [1] да живее в неговия Стари Васюки, ако се възроди империята, пък било то и само във фантазията на вождовете. Та нали Австрия, Португалия и Испания се избавиха от призрака на имперската болест, живеят си и не тъгуват. Сега обаче забелязвам, че явно на Вася Билинкин му е все пак по-леко. Защо така го привлича цялата тази имперска надменност?
Михаил Ямполски: Първо, смятам, че крахът на европейския империализъм доста закъсня. И досега той все още напомня за себе си. Отивам, например, в Португалия и виждам как им се премрежва погледът, когато стане дума за Мозамбик, за Ангола, за невероятно сложните и до този момент нюанси в отношенията им с Бразилия… Мисля, че тези неща се преодоляват трудно. В Русия, разбира се, ситуацията е съвършено различна, защото тук империята се задържа доста по-дълго, отколкото в Европа. Все пак почти всички европейски империи рухнаха към 60-те години на ХХ век, останаха само някои малки островчета, но като цяло империите изчезнаха. А Съветският съюз удължи доста съществуването на империята. Той я замаскира с някаква своя риторика, но в крайна сметка успя да я продължи до 1991 г., а това е твърде скорошно явление.
Другият въпрос е защо жертвеността има такъв невероятен статус в Русия, защо тук тя се експлоатира така безконечно. Мисля, че това е много старо явление, то се проявява постоянно и в другите страни. В Русия обаче сега приема по-болезнени форми.
Неотдавна, през 2011 г., излезе много интересната книга на Шон Макмикин “Руските корени на Първата световна война”, в която се твърди, че всички империи влизат в Първата война, обхванати от чувство на панически страх. Германия се страхува много от руска експанзия, тъй като в мирно време руската армия наброява един милион и петстотин хиляди души. Това е най-голямата армия в Европа. Русия планира към 1917 г. да има 2.2 милиона войници, което е три пъти повече от немската армия. В германския щаб през цялото време се обсъждат въпросите за руската експанзия, за руската заплаха, там са в постоянен ужас поради тази причина.
Разбира се, най-поразителните факти, които привежда Макмикин, са свързани с паническия страх на руския двор и руските власти, които през цялото време усещат крехкостта на империята и постоянната заплаха, която тегне над нея. Всъщност мисля, че поради своя статут на неестествена агломерация от множество нации, всяка империя усеща непрестанно собствената си немощ и ненадеждност. По това време Русия живее в състояние на страх от разпад. Едно от опасенията, които постоянно се преувеличават на заседанията на Генералния щаб с участието на императора, е незащитеността на руските граници. Руските граници са безконечни. Презумпцията е, че Русия винаги е била обкръжена от врагове, около нея няма нито една дружеска държава. Така е било и през XVIII, и през XIX в. – Русия няма никакви приятели по своята периферия. Европейската част е незащитена, както се смята тогава, защото е равнинна, там няма никакви естествени препятствия. Властта стига до такава параноя, че променя широчината на железопътните релси. Знаем и до днес, че ако тръгнем с влак към Европа, трябва да сменим колелата на границата. И всичко това, защото се страхували, че войската ще настъпи от Европа към Русия направо по железопътната линия на бронирани влакове. Борили са се и срещу строителството на железопътни линии в Турция и Персия, направили са всичко възможно да не бъде построена железопътната линия Константинопол-Анкара. Опитали са се да противодействат на дипломатическо ниво на железопътната линия до Багдад, тъй като смятали, че всички тези пътища се строят с една-единствена цел – да се прехвърлят войски до границата с Русия. Оттук и постоянното отместване на границите от страх, че не могат да ги защитят. Ето защо Русия придобива Харбин и поема контрола над Манджурия и част от Монголия, влиза в Афганистан, прониква в Персия, персийски Азербайджан. Психологическата мотивация на това разпростиране се заключава във факта, че властите непрекъснато отместват границите, поради страх, че не могат да ги защитават.
Този невероятен страх е въплътен и в Путин, който според мен е постоянно в състояние на безграничен панически страх от оранжеви революции, от Майдана, от НАТО. Бездънно усещане за ужас, тъй като властта е ненадеждна, а империята е през цялото време в състояние на криза (поне в съзнанието). Това състояние на нелегитимност и неконтролируемост води до непрекъснати мобилизации и сплотявания, до усещането, че отвсякъде дебнат врагове. Разбира се, всичко това се предава и на обикновените хора. Всъщност чувството за “виктимност”, страхът, необходимостта от сплотяване, от това да се вдигнеш срещу врага – са от моя гледна точка израз на дълбоката ненадеждност на света, който са построили и в който живеят. Свят, който се крепи на несигурни основи.
Владимир Абаринов: Вие пишете за два типа общности: едната се състои от индивидуалности, а другата – от безлична маса. Струва ми се, че тук има някакво опростяване. От една страна, познавам хора с ярка индивидуалност, които влязоха в редиците на кримнашистите (руска прокремълска младежка организации – бел. прев.) – при това не заради някакви кремълски подаяния, а по убеждение. От друга страна, помните ли този Алексей Кабанов, който уби жена си и разчлени трупа. И всички започнаха да скърбят – как така, нали той идваше с нас на Болотной! Тоест, подразбира се, че от тази страна на барикадата има само високоморални хора, а от другата – или продажни твари, или хора, зомбирани от пропагандата. При това другата страна говори точно същото за срещуположната. И страстно се ненавиждат едни други. Изобщо мен доста ме напряга тази барикада, този въпрос – ти за болшевиките ли си или за комунистите? Струва ми се, че ние още не осъзнаваме дълбочината на пропастта, която ни разделя и аз не искам да задълбочавам тази пропаст. Когато слушам закани по адрес на Путин, закани, напомнящи за съдбата на Чаушеско и Кадафи, се питам – а вие с какво се отличавате от тях? Не ви ли се струва, че всъщност се оглеждаме в огледалото?
Михаил Ямполски: Съгласен съм с вас. Такова разделение на два лагера, всеки от които се подчинява на определени идеологически догми, е твърде печално явление. Някога Чехов е казал: “Не съм десен, не съм ляв, аз съм свободен човек”. И на мен това много ми харесва. Социалната организация и организацията на властта се намират в състояние на взаимно допълване. Мисля, че в света днес има преход от персонализирана или някаква суверенна власт към това, което в социалните науки се нарича distributed power (разпределяща власт) и което е описано още от Фуко. Това е когато възникват множество огнища на властта и тя започва да придобива мрежов характер. Множество огнища – политически, финансови, икономически и т.н., отслабване на центъра и отслабване на единствената личност, която управлява от този център.
Разбира се, организацията на Европейския съюз е идеалният пример за такава distributed power, при която няма център на властта, това обаче прави много по-трудно приемането на каквито и да било решения и отнема от ефективността на централизираната политика. Затова пък, когато получи тази разпределяща власт, обществото започва да се раздробява и на мястото на съществуващите до този момент два лагера, един лагер или лагер и опозиция, която му противостои, се появяват по-малки групи, възникват множество групи по интереси и с различни гледни точки. Оттук идва и надеждата за появата на множество идеологии, което би заменило познатата монолитност на идеологията. Мисля, че в това е голямата разлика между социалната организация и организацията на властта на Запад, където явно има тенденция към разпределяща власт, в това число в глобалните структури, и където суверенната власт изчезва, и руската реалност, която все още се гради върху архаичната идея за персоналната власт, за единствения център, около който може да има мобилизация, както и върху производството на унифициращи идеологии, на примитивен национализъм или нещо от този род.
Владимир Абаринов: Покрай впечатленията от отбелязването на годишнината от присъединяването на Крим говорихме наскоро с един московски колега, че навярно Крим ще заеме мястото на Победата в руската митология. Защото почти не останаха участници в победата от Втората световна война, афганистанската и двете чеченски войни не дават повод за гордост, а Крим е това, което ни трябва: победа, при това безкръвна, освобождение от “игото на украинските фашисти”, както казват властите. Но все пак нещо на тази победа явно не й достига…
Михаил Ямполски: Струва ми се, че преходът от 9 май към деня на освобождението или там присъединяването на Крим не е чак толкова безпроблемен. Та нали 9 май дълго време беше единственият празник, който не разделяше обществото. Е, може би Нова година е също такъв безпроблемен празник – празнуват го и левите, и десните, и който се сетите. Това бе празник на победата над фашизма и никой в страната не го поставяше под съмнение, затова празникът беше най-вече обединяващ.
При това Втората световна война е твърде съмнителна в контекста на руската история – известно е, че Сталин и Хитлер са я започнали съвместно. След това обаче Втората световна е сякаш забравена, а на нейно място идва Великата отечествена, тоест войната с Хитлер, и победата е не на Втората световна, а наОтечествената война, в резултат на което всички тези нюанси са замазани, снети и изтрити. Така или иначе този празник бе обединяващ, а победата над “бандеровците” засега не може да стане такъв. Ние не знаем в какво ще се отлее това и как ще продължи по-нататък цялата тази митологизация, но все пак от моя гледна точка този празник не само обединява, но и разделя много активно. Когато заставят хората да празнуват нещо, което у значителна част от населението предизвиква силна съпротива, то това е двусмислена процедура.
Разбира се, безгранично е усилието на Путин да легитимира това, което – както и сам знае – е нелегитимно. Ако той смяташе, че случилото се е напълно легитимно, нямаше да прави всички тези истерични опити да наводни всичко с празници, фанфари, лозунги, шествия, паради и т.н. Цялото това безмерно настояване, че този факт не може да бъде оспорен, че това винаги ще е така и никакви съмнения в легитимността на случващото се няма да останат. От една страна, по този начин Путин снема от себе си отговорността, прехвърляйки я на “референдума”, на волеизявлението на кримчани, от друга – той взима нещо за себе си, опитва се да се облегне на някаква мнима слава, която е свързана с тази победа.
Имам чувството, че докато всичко това не е установено, не е изкристализирало в митологични форми, то все още може да бъде подлагано на съмнение и деконструкции. Затова се полагат толкова усилия да се митологизира това събитие. То се митологизира просто пред очите ни. Дали това ще успее или не – трудно е да се каже. Измина една година, Русия е в ситуация на нарастваща икономическа криза, на множество усложнения – и външнополитически, и всякакви други. Така че не знаем как ще свърши всичко това от гледна точка на успешната митологизация.
Михаил Ямполски е киновед, философ, културолог. Родeн е в Москва през 1949 г. През 1971 г. завършва романо-германския факултет на Московския педагогически институт. Кандидат на педагогическите науки, доктор по изкуствознание. Работил е като научен сътрудник в Лабораторията за посткласически изследвания към Института за философия, РАН. От 1992 г. е професор по сравнително литературознание, руски и славянски изследвания в Нюйоркския университет. Автор е на книгите «Видимият свят. Очерци върху ранната кинофеноменология» (Москва, 1993), «Паметта на Тирезий. Интертекстуалност и кино» (Москва, 1993), «Демонът и Лабиринта. Диаграми, деформации, мимезис» (Москва, 1996), „Безпаметството като източник. Четейки Хармс” (Москва, 1998), «Физиология на символическото. Завръщането на Левиатан: Политическа теология, репрезентация на властта и края на стария режим” (Москва, 2004).
Интервюто е публикувано в сайта на Радио “Свобода”.
[1] Герой на Михаил Зошченко от “Сантиментални повести”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар