Показват се публикациите с етикет паметници. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет паметници. Показване на всички публикации

неделя, 5 юли 2015 г.

Русия е възмутена от премахването на съветски военен паметник в Полша

Русия изрази вчера възмущение от решението на Полша да разруши съветски военен паметник и предупреди Варшава, че това може да има "най-отрицателни последици", предаде Ройтерс.

Полша е един от най-големите критици на анексирането на украинския Кримски полуостров от Русия миналата година. В исторически план отношенията между Русия и Полша са белязани от немалко конфликти и разногласията за военните паметници вероятно ще засилят напрежението. "Варшава трябва най-после да разбере, че предприетата в Полша "война на паметници" може да има най-отрицателни последици, а отговорността за това пада изцяло върху нейните инициатори", заяви руското външно министерство. То определи полските действия като "неприятелски ход" и "пряко и крещящо" нарушение на споразумение между двете държави за опазване на паметниците. Властите в западния полски град Нова Сол премахнаха паметника на бойната дружба между полските и съветските войници в края на юни. Полското външно министерство каза, че тези действия не нарушават споразумението, което според Варшава се отнася само за гробищата. Москва настоява, че то засяга всички военни паметници. "Въпросите, свързани с паметниците, са от компетенцията на съответните местни власти", каза ведомството.

Mediapool, 5 юли 2015

неделя, 14 юни 2015 г.

Докато МОЧА и „Петохуйника” се извисяват над София – цинично е да говорим за цар Самуил


14.06.2015 | автор:  Христо Марков
Паметникът на най-трагичния ни владетел отвори пропастта между средния образован българин и „каймака” на модернистичната интелигенция
 
  Паметникът на Самуил, Цар на България от династията на Комитопулите в София предизвика нестихваща дискусия за „естетическите” му измерения, за мястото, за диалога му с отсрещната скулптурна композиция на ослепените воини, за короната, плаща, постамента и особено остро за светещите му очи. От сутрин до вечер в медиите се вихрят едни „модернисти”, „ландшафтни спецове”, „художници и скулптури”, „устроители на градско пространство” или просто „специалисти по всичко”, за които са широко отворени дверите на „независимите” средства за информация. Просто да не повярваш що за мераклии се навъдиха да предложат нещо друго на мястото, където бе издигнат постамента на един велик и трагичен български владетел.
Изкривяването на рецепцията започна някъде от тук. Защото е имало конкурс за паметника и го е спечелил Александър Хайтов. Точка. Ако някой е имал друга гледна точка, друга визия да го е направил на въпросното състезание. Финиширал е този екип и ако е имало недоволни да са оспорили резултатите, да са се обърнали към съда, да са направили дискусията тогава. Сега е късно за тях, защото победителят не е оспорен и толкова. Тази страница от „сагата” Цар Самуил в 21 век в София е затворена. Край.
По-интересна е темата за самия паметник и мястото му в центъра на столицата. За мен е напълно абсурдна, защото никой няма право да поставя въпроса по този начин за столица на европейска държава, където се извисява все още едно ужасно идеологическо чудовище, наречено „Паметник на съветската армия” и второ безумие на градската среда – „Петохуйника” на Старчев в градинката на НДК. 
София досега нямаше знак за нито един български владетел, 
нито един, а все се изтъпанваме, че сме европейска държава с 13 вековна история, но няма знак за това. Има обаче един куп людмиложивковски „естетически” творения. Хората, които велегласно защитаваха наскоро онова недомислие в градинката на НДК сега са от най-страстните противници на паметника на Цар Самуил. Даже един от тях съвсем искрено сподели по БНТ, че издигането на паметник на Самуил било „победа на десните сили”?! Очаквам в най-скоро време да се появят около него и „вечните” Светлин Русев и Нешка Робева, защото без тях просто не може, а Рашидов ще мълчи от кумова срама. На мен ми се струва, че мястото е добро, кореспондира с останалите артефакти, дори се вплита естествено в площадното пространство, защото трагичният образ на Самуил е знаков в средновековните ни перипетии.
За художествените качества на скулптурата мога да се произнеса като лаик, но всеки подобен паметник според мен трябва да се оценява след известна проверка на възприятията у публиката. Бях на откриването, след това минах два пъти покрай него. Ами безспорното е, че има винаги хора около него и повечето от тях го харесват, много го харесват. Това е критерия. Монументалното изкуство по принцип е насочено към големи групи от хора, а тук се чувства гладът на публиката към нашата история. Спорен е въпроса дали трябваше да бъде точно този владетел, след като няма паметник на Създателя, на онзи „Бял конник”/Аспа-раус/, който създаде България в сърцето на най-могъщата империя – Византия, няма паметник на спасителя на Европа Кан Тервел и т.н. Но пък от друга страна 
Цар Самуил е знак за трагичността в нашата история,
един голям воин, чиято съдба е неистово желание за спасение на държавата. Почти половин век той е във война с враговете си, а те са били много тогава, в онези жестоки векове, когато всичко е било на върха на меча. Още през 968 год. Самуил влиза в бран с руските войски на княз Светослав, които нахлуват в Дунавска България и успява да ги прогони. След това прогонва и унгарските войски, пленява сръбския крал Иван Владимир и го заточава в Преспа, превзема Котор, Далмация, областите Рашка и Босна. През цялото време Самуил води изтощителни войни с Византия. Дори когато неговият брат Арон си позволява да води тайни преговори с император Василий отмъщението на българския владетел е жестоко – избива целият му род, за да запази националното достойнство. И все така до октомври 1014 г., когато уморената българска армия най-сетне е победена и отмъщението е страшно, та Василий остава в историята като „българо убиец”, не например „македоно убиец”. При вида на ослепената си армия Самуил не издържа, това е вселенска жал към воините, които са вървели след него в толкова победи, в крайна сметка – жестокия свят на отнемането на възприятието на света. В този смисъл виждам логика в оспорваното авторово решение за светещите очи на скулптурата. Очите, които светят по особен начин към ослепените воини в отсрещната композиция. Всъщност на живо светлината на очите е мека, леко жълтеникава и доста приглушена. Донякъде тук мога да се съглася с взискателните „интелектуалци”, че е неестествена за традиционното възприятие, но не бива да се изпада в схоластичността на първата реакция. Нека се изчака с яростното отрицание, пък тогава да се мисли за корекция.
Наблюдавах внимателно реакциите на хората и се затвърди убеждението ми, че
скулптурата носи послание, в никакъв случай не може да бъде наречена кич или бутафория,
както се „изпразниха” онези, които са чели няколко страници от Попър или Джойс. Във фигурата има чувство, а това е най-важното за такава творба. Има умора, тъга, сила, дори усещане за вина. Има и твърдата сила и непоколебимост на онези, които преди 13 века като „конен народ” са дошли тук и останали в земите на най-могъщата империя на древността. Неизбежно е при толкова трудна задача за автора да няма известна еклектика, но статуята на Цар Самуил е добра и хората с мобилните апарати го доказват – не спряха да се снимат пред нея.
На мен пък ми се струва доста подходящо мястото, фигурата в никакъв случай не претоварва мястото, размерите и въобще не доминират, а се вписват идеално и със „Св. София”, и с композицията отсреща, дори с паметника на Иван Вазов и особено с този на Незнайния воин, защото владетелят на ослепената армия си отива от този грешен свят заради трагичните си незнайни воини.
Прочетох и абсурдни критики от интелектуалците по дефиниция. Плаща на Самуил бил осеян с кръстчета. Ами в средновековна, християнска България с какво да е осеян? Може би с цитати от Ортега и Гасет?! Короната на владетеля била… унгарска. Аз пък мисля, че унгарската корона е българска, защото такава е историческата истина.
Такива ми ти размишления ме обзеха докато гледах скулптурата на Цар Самуил – засега единствена на български владетел в столицата. Иначе си имаме много на съветски войници, шмайзери, тачанки, каскети, даже модернистични „13 века”. Общо взето пропастта между средностатистическия образован българин и „каймака” на модернистичната интелигенция е огромна и става все по-дълбока, защото тя се опитва да назидава без да има рецептори и поне малко национално достойнство. Всъщност един приятел се изрази много точно: „Две касти искат този паметник да изчезне, да го няма. Интелектуалците, за да се изживеят като ментори отново и циганите, за да предадат бронзовата скулптура за скраб.”
Всъщност и едните, и другите са еднакво вредни за обществото, но ще отмине и това боботене и се надявам, че този „глад за история” ще запази българщината във времето на тоталната ни нихилистична вакханалия.

Прочетено във Фактор.бг

Проф. Пламен Павлов: И след хиляда години великият цар продължава да ни обединява

13.06.2015 | автор:   Диана Савчева
Доказателството е, че неговият паметник получи горещото одобрение на цялата нация, казва изтъкнатият ни историк
 
 Проф. Пламен Павлов е експерт по средновековна история и дълги години сериозно изследва  епохата на Самуил.
Завършва Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, където от 1984 г. преподава история на Византия и средновековните български държави. Той е автор или съавтор на около 140 научни и научнопопулярни студии, книги, учебници, енциклопедии и художествена литература. Консултант и сценарист е на поредица документални филми, излъчени по БНТ, Евроком и СКАТ. Негови са инициативите за издигането на паметниците на кан Кубрат при украинското село Малая Перешчепина и на св. св. Кирил и Методий в Микулчице (Чехия), а също и за учредяване на наградата „Св. Злата Мъгленска“ за българка на годината от средите на българските общности зад граница. От 2003 г. проф. Пламен Павлов е автор и водещ на предаването „Час по България“ по Национална телевизия СКАТ.
Броени дни преди откриването на паметника на цар Самуил, в интернет се разрази ожесточена дискусия трябва ли да има такъв мемориал. Бяха изречени тежки думи, че едва ли не този наш владетел е закопал държавата ни и че името му се свързва с тежко поражение, сложило край на Първата българска държава. Каква всъщност е историческата истина?
- Кощунствено и грозно е да се правят такива внушения, и то за цар Самуил! Доживяхме и такъв резил – група интелектуалци, с други думи – хора, призвани да бъдат разум и съвест на нацията, да отричат по един или друг начин един от най-великите български владетели и държавници! Заслепени от егото си, да се отнасят с високомерие към националните ни ценности и герои... „Оня прочут Самуил, който и до днес е в устата на българите...” – пише Йоан Ставракий два века след „Българската епопея”. „Ненадминат по сила, недостижим по дързост...” – възкликва друг византийски автор, а европейските историци от XIX и XX в., включително и днес, смятат Самуил за моралния победител в битката с Василий Българоубиец и за олицетворение на гордия дух и свободолюбието на българския народ.

Едни от възраженията срещу монумента бяха насочени срещу това, че мястото му не е в центъра на София. Имаме ли основания да твърдим, че някогашният Средец и настояща българска столица е родно място на Самуил и затова е напълно естествено памeтникът му да бъде издигнат тук?

- Самуил и братята му принадлежат на един клон на Крумовата династия с нейните древни български корени. Баща им – комит Никола, най-вероятно е син на Гаврил, по-голям брат на цар Симеон Велики. Анна Комнина свързва Самуил с кан Крум и царския род от Плиска и Велики Преслав. Да, напълно възможно е Средец/София да е родно място на Самуил, доколкото комит Никола е управлявал обширна област с център този град. И още нещо – през 971 г. българската аристокрация определя Средец за временна столица на царството (по това време Преслав е окупиран от император Йоан Цимисхи), а патриарх Дамян търси убежище в свободните земи и се установява именно в Средец – там, където е властта, олицетворявана от Самуил и братята му! И тогава древната базилика „Света София" е патриаршеска катедрала на българската църква, олицетворение на България! С други думи, на цар Самуил и неговите съратници.
Една от най-важните битки по време на десетилетната „Българска епопея” е именно за този български град и приключва с победата на Самуил над Василий в прохода Траянови врата през лятото на 986 г. Именно Самуил и патриарх Герман-Гаврил пренасят в този храм мощите на св. Иван Рилски през 992 г. Да се оспорва връзката на Самуил с ъс Средец/София и величествения храм, дал по-късно днешното име на града, е несъстоятелно. Отделно, че беше крайно време в София, столицата на България, най-накрая да има паметник на велик наш държавник, при това един прекрасен монумент, дело на даровит скулптор като Александър Хайтов. Да благодарим и на един модерен човек – обстоятелство, което очевидно не му пречи да е патриот и родолюбец, какъвто е д-р Милен Врабевски – двигателят на една инициатива, която самата държава не намери воля да осъществи толкова години.
Проф. Ивайло Дичев възрази в една своя статия, че с откриването на Самуиловия мемориал „националният мазохизъм ще получи нов източник на вдъхновение“. За национален мазохизъм или за национален нихилизъм става дума в случая?
- Като френски възпитаник, нека Дичев обясни какво е отношението на французите към Наполеон – нали и той е „провален владетел”? Или пък може би героинята и мъченицата Жана д’Арк е срам за Франция? Или „Смелото сърце” Уилям Уолъс, екзекутиран по зверски начин, е повод за „мазохизъм” за гордите шотландци? Не, не и пак не! Да не продължавам с примерите, а само да запитам: Ботев загина в бой с турския поробител, Левски беше обесен от враговете на България – и те ли са „източник на вдъхновение” за национален „мазохизъм”?! Абсурдно е да се разсъждава в маниера на Дичев и другите представители на „естетическата талибанщина”, както с основание се изрази колегата Петьо Цеков във в. „Сега”.

Какъв паралел може да направите между наличието на паметник на Самуил в Скопие и присъствието му на софийска територия – като основание да съществува и като обществен резонанс на появата му?
- Няма нищо общо между двата случая, но е добре в Скопие да има паметник на цар Самуил – на „Самуил Българина”, както го наричат тогавашните византийски автори. Нека онези наши сестри и братя в Македония, които все още са заслепени от черната магия на македонизма, да прогледнат за истината. На откриването на паметника в София, както показа и телевизия СКАТ, имаше десетки българи от Македония, от Западните покрайнини, от Бесарабия – и след хиляда години великият цар продължава да ни обединява, нали? Какво по-голямо доказателство от това, че неговият паметник получи горещото одобрение и на гражданите на София, а и на цялата нация, и то повече от категорично? На всичко останало отговор е дал още Отец Паисий: „О, неразумни и юроде...”

Прочетено във в.“Десант“

събота, 13 юни 2015 г.

Как се прави паметник на цар

Източник: http://sulla.bg/2015/06/13/3212.html
Дата: 13 юни 2015

Злополучното изображение на комитопула Самуил отново раздели народа – същия народ, за който най-хубавият филм е „Време разделно“. Този път коментиращите се разцепиха на „родолюбци“ и „безродници“ и (което е най-, ама най-смешното) на „либерали“ и „консерватори“.„Харесай паметника и ядосай либерал!“ – написаха в социалните мрежи „консерваторите“, доколкото такива се срещат след Константин Стоилов. „Родолюбците“ харесаха паметника, защото те харесват всяка страница от българската история, дори да е написана с правописни грешки. „Безродниците“ пък казаха, че артефактът е кич, уголемена фигурка от шоколадово яйце, която този, който я е създал и онзи, който му е платил, могат да си я сложат на двора на село, нежели между паметника на Вазов и неговия гроб до абсидата на един от най-древните храмове в Европа. Тези хора, освен „безродници“, бяха наречени „соросоиди“ (какъвто е всеки, който говори с нещо различно от възторг за Хан Аспарух, Ванга и Путин), бяха обвинени, че се правят на много умни и изтънчени и бяха пратени да си трошат главите в ЕвроГейския съюз. И ето тук „консерваторите“ изпитаха най-голямото си затруднение, защото трябваше да бъдат едновременно и патриоти, и умни и изтънчени – съчетание, което конюнктурата очевидно отказва да възприеме. „Да! – казва конюнктурата. – Вие може да сте умни, може да сте образовани, но НИЕ сме Патриоти, обичаме НАРОДА и всичко останало, за което все още няма открити достатъчно големи главни букви, за да се изпише!“. Друг е въпросът, че същите „патриоти“, когато защитават, защитават не паметника, а самия Самуил и то не като цар, а като някакъв човек от народа, защото по принцип те мразят монархията и всякакви там елити.
Всъщност, въпросите около паметника на Цар Самуил са доста и не всички от тях са глупави. Някои са даже твърде любопитни. Например, защо царят е прав (а не на трон или на кон, както изисква монументалистиката) и то с гузно, с пораженчески сведена глава? Защо тази глава е увенчана с короната на Св. Стефан Унгарски? И защо в ръцете си държи лотарингски кръст, въведен като символ на държавност от Рене Анжуйски чак в началото на 15 век (четири века след смъртта на Самуил), но пък станал особено популярен като емблема на френската съпротива срещу германците през Втората световна война? Изобщо, така ли се прави паметник на цар? При друго законодателство авторът на такава „творба“ сигурно щеше да лежи за обида на Величеството. Но ако не се прави така, то как тогава се прави?
В самото начало на 20 век българите, също като и днес, са били споходени от идеята да издигнат паметник на цар в столицата си. От раждането на идеята до нейното осъществяване минават 8-9 години. За целта се създава комитет. В него влизат 13 души, от които двама художници (Мърквичка и Антон Митов), един скулптор, един архитект и един инженер.
Обявява се международен конкурс, като в заданието се посочва темата на паметника и историята, която той увековечава, с най-големи подробности. Конкурсът е анонимен и от участниците се иска да изпратят редуцирани модели на проектите си в мащаб 1:6, придружени от подробни чертежи.
Проектите ще бъдат оценявани от жури под почетното председателство на Княза и с още 12 члена, сред които задължително (по регламент) трима авторитетни европейски художници-скулптори от различни страни – Русия, Франция и Италия.
На разположение на всеки желаещ да се кандидатира се предоставя специално изготвен исторически очерк за епохата, към която сочи паметникът, ситуационен план на мястото, където ще се издигне той, фотографски изгледи на същото място, информация за нормативната уредба и даже справка за цените на материалите и труда в България.
В уречения срок журито получава цели 31 проекта за паметници, от които да избира – девет от Франция, пет от Италия, три от България, по два от Чехия, Германия, Русия, Швейцария и Австро-Унгария и по един от Дания, Португалия, Турция и Холандия. Проектите са събрани в 120 сандъка с общо тегло 22 тона! Конкуренцията е изключително силна и журито е затруднено, въпреки огромния избор, а може би точно заради него. В крайна сметка печели талантливият флорентинец  Арналдо Дзоки и така в столичната градска среда се появява паметникът[i] на Цар Александър II – Освободител на руските селяни от крепостничеството и победител в Руско-турската война от 1877-78 година, довела до възстановяването на Българското царство. Този паметник софиянци нежно наричат ЦарЯ и вече пето поколение му се радват, разхождайки се по жълтите павета. Ето така се прави паметник на цар.
Прилича ли паметникът на Самуил на този на Александър? Сигурно. Прилича толкова, колкото песента „Я елате, пиленца, при батко“ прилича на арията на Кралицата на нощта от „Вълшебната флейта“. Той не е скандал, в какъвто едва не се превърна. Той даже не е и изолирано явление. Той е част от потока. Паметникът не е паметник на Цар Самуил, а на мързела и невежеството, което вече ще ни гледа със светещите си очи в кротките софийски вечери. Той е паметник на посредствеността, която нарича „соросоид“ всеки, който е над нея било като талант, било като ерудиция, било като чувствителност, било най-накрая като обща информираност и любознателност. Един истински паметник е символ, какъвто е и всяка истинска творба. Дори безбожниците (атеисти, агностици и т.н.) признават съществуването на духовния свят. Пресечното пространство между него и материалния свят е това, което на първо място занимава изкуството. И понеже това пространство е неописуемо с понятия, описват го със символи. На какво е символ новият ни паметник на Цар Самуил? На същото, на което е символ новата пешеходна „Витошка“, осакатеният Женски пазар, Орфей в метрото при летището, статуята на Св. София на Ларгото и на което ще бъде символ изпълнената с обич и красота творба на швейцареца Даниел Неф – Борисовата градина – след като построят МОЛ в нея. Все творения на хора, които не знаят за какво става дума. Които се интересуват само от пари и, евентуално, от аплодисментите на себеподобните си.
Едно от най-характерните за символа качества е, че той не е знак само на едно нещо. И както паметникът на „Цар Освободител“ е знак на София от началото на миналия век, така новият паметник на Цар Самуил е знак на София от началото на новия век. Както „Цар Освободител“ е знак на тогавашния български дух, така „Цар Самуил“ е знак на сегашния български дух. Сякаш забележителният син на Комит Никола е наказан от потомците си за това, че не е устискал държавата под безмилостните удари на историята.
Тази година честваме 1 150 години от приемането на християнството за официална религия в България – най-великото събитие в нашата история. Не казвам „покръстването на българите“, защото по онова време много от тях вече отдавна са били християни. Господа творци и общественици! Моля ви, много ми моля, недейте да правите паметник на Св. Княз Борис I – Михаил! Не и като паметника на горкия Цар Самуил.

Илюстрация: Фрагмент от паметника “Създатели на българската държава” в Шумен


[i] Цялата информация за паметника на Цар Освободител е от книгата  „Паметниците на София“, Н. Ганев, 1939; обработка: www.stara-sofia.com

понеделник, 8 юни 2015 г.

Защо точно Самуил? И защо точно там?

dw.de




Цар Самуил със светещи очи в центъра на София - под повърхността на скандала около този паметник се крият мазохизъм и исторически травми. Но и тънки политически сметки, твърди проф. Ивайло Дичев в коментара си.
Да сте чули някой от критиците на новия паметник да твърди, че Самуил не е български цар? Аз не. Пък и не тук е проблемът. Цар Самуил е владетел, чиято история е пресъздавана пластично много пъти - от гениалната трагична версия на самуиловите войни от Далчев, до монументалната, малко патетична версия при Петрич от Гондов. Башка картини, конференции, книги... Колко монумента трябва да направим, за да преборим македонците? Мултипликацията в монументалния жанр винаги ражда инфлация, чийто ефект е в последна сметка обратен - обезценяване.
Проф. Ивайло Дичев
Не е ли абсурдно?
По-генералният спор с патриотите "тенденция СКАТ" е в това дали на такова централно място следва да стои монумент на цар, когото свързваме с поражение и край на Първото българско царство. Да си представим, че искаме да породим някаква гордост, някакво позитивно чувство към родината си. Не трябваше ли там да стои примерно Симеон Велики, според логиката на същите тези патриоти? Представете си, господа националисти, този площад, на който се правят военни ритуали на Гергьовден - българските войници ще се строяват между ослепените войни на Далчев и светещите очи на Хайтовия Самуил. Защо да си го причиняваме? Не е ли по-добре да се направи жест към някакво положително събитие от миналото, с което се гордеем и което дава поуки за бъдещето? Да речем Съединението, което е едновременно и събитие, и принцип.
Обсипват ни с аргументи, че в управлението на Самуил има и добри страни. Добре де, сложете нещо на улицата с името му, пренесете мощите му в катедралата - има най-различни форми на жест към миналото. Но защо трябва тъкмо той да стане основен символ на нашата държавност? Състезанието с македонците май не обяснява този абсурд - тук има по-скоро нещо, свързано с българския мазохизъм, с желанието ни непременно и винаги да се преживяваме като роби, като геноцидирани. Ако има нещо мрачно, гадно, унизително в историята ни - ще го изровим и типосаме в центъра на пространството ни, за да имаме повод да се окайваме и да мразим някого.
"Родоотстъпници" и "соросоиди"
Вероятно у всеки български владетел може да се намери и нещо добро. Фердинанд например е създал Пепиниерата (Борисовата градина) и е въвел разни европейски неща в София. Ами да вземем да му вдигним един монумент и на него, като сме започнали. Градът ни, и особено парковете започват да приличат на гробища: монумент до монумент, за всеки, по всякакъв повод. А ако някой дръзне да възрази, веднага го навикват, че не почита миналото, обявяват го за отцеругател и родоотстъпник - и дори най-страшното: соросоид.
Не може да има паметници на всички, това обезсмисля самия принцип на колективната памет, който филтрира миналото и прави обобщения, важни за групата по-нататък. Как се случва тази мултипликация? Рецептата е видна в случая със Самуил: амбициозен човек на изкуството плюс частен спонсор плюс неадекватна община плюс заспало гражданско общество. Веднъж построена, една такава статуя вече няма как да бъде премахната. Нали виждате как се влачи случаят с "1300 години България" пред НДК? Впрочем, интересно ми е как онези, които настояваха, че паметникът на Старчев е грозен, се чувстват сега пред този - тъжен кич, осеян с лъвчета, кръстчета, големи мускули и дори светещи в мрака очи. Впрочем, нека обърна внимание и на това, че физическата близост на Хайтовия Самуил до Далчевите войни представлява посегателство над културното наследство на столицата - това е все едно аз да се хвана да добавя свое стихотворение към "Епопея на забравените".
Паметникът на цар Самуил преди официалното му откриване
Защо гражданите не се мобилизират навреме, както стана например в Пловдив, неслучайно избран за европейска столица на културата? Не знам. Вероятно София е твърде голяма, вероятно хората тук са по-слабо привързани към града си, може би и парите тук са повече. А и гражданите са разделени: левите например гнусливо отказват да се включат в протестите срещу паметника, само защото в тях участват представители на либералната интелигенция. Утре природозащитниците ще запротестират срещу строежа на Виенско колело в Борисовата градина, а десните ще са пас. В управлението на културата тържествува мутренският стил. Стоварват в центъра на София някакво безумие, интелигенцията е в шок, а футболните фенове и рокерите аплодират, защото Самуил прилича на татуировките, които рисуват по коремите си. Общината пък заявява: "изказани бяха различни мнения" - и кара както си знае.
Самуил - печат на крайната десница в сърцето на държавата
Каква все пак е причината за това абсурдно и напълно безсмислено покушение над градската среда? Ето моето обяснение. Братята Хайтови, скулптор и архитект, както и техният покоен баща, са от години един вид знаме на крайната десница; г-н Хайтов е автор на паметника на гара Буново, посветен на "жертвите на протурския тероризъм", едно много важно място за мобилизация на този тип политическа чувствителност. Тази година пред паметника в Буново бяха г-н Борисов и Реформатори. Не казвам, че не е трябвало да се направи жест към годишнината от атентата. Обръщам просто внимание на факта, че този жест беше направен тъкмо на това място. Налага се впечатлението, че традиционната десница хвърля символичен мост към крайната десница - както впрочем прави и в сегашната парламентарна конфигурация. Самуил се оказва печатът, скрепяващ този нов съюз. Голяма работа, мислят си там горе, някаква си култура - нали не приехме да разполагаме ракети по южната граница!

РЕДАКЦИЯТА ПРЕПОРЪЧВА

​Александър Хайтов: Руското аташе в България да каже - какво му пречи паметникът на Самуил?

17/05/15

Руснаците са воювали с царя, който е успял да запази територията на страната
Трима български журналисти се опитаха да ме спрат да осъществя проекта
Монументът струва по-малко от депутатска лимузина, категоричен е синът на писателя Николай Хайтов, който е автор на скулптурата „Цар Самуил”, която предстои да бъде открита в София
Интервю на Васил Василев
- Г-н Хайтов, защо ви атакуват за новия паметник на цар Самуил, който ще бъде издигнат в центъра на София?
- Не знам какво да ви отговоря. Паметникът си е обявен официално с конкурс, който аз и екипът ми спечелихме пред общината, архитектите и Съюза на художниците. Беше избрано професионално жури. Оттук насетне паметникът струва около 100 000 лв., горе-долу колкото един луксозен джип, например. Той обаче няма да доживее 300 години, а ще бъде продаден на скрап след 30, да речем.
- Кой има интерес да препъне проекта ви?
- Нямам представа, тъй като от една година не съм бил в България и не знам кой какво е писал по мой адрес. Предполагам, че нещата, които са публикувани, са от безродни души и от хора, които не искат да има български паметници. Държавата трябва да има адекватна политика към подобни национални символи и да ги пази. В края на краищата историята ни е изградена заради усилията на хора и държавници като Самуил. В София нямаме паметник на български цар, така, че това ще е първият. Освен това инициативата не струва скъпо и е направена с частни пари. Ако някой иска да провери, ще види, че държавата не е отделила от залъка на бедни и гладни хора, а сумата е платена от частна фондация „Българска памет” на д-р Врабевски.
- Обвиняват ви, че строите монумента върху ценни археологически находки. Знаете ли къде са те сега?
- Това са глупости. На самото място около църквата „Св. София” нямаше нищо. Трима български журналисти извиха глас и вдигнаха пушилка. Направиха се разкопки, откриха си нещата, почистиха си, изметоха и си отидоха по живо, по здраво. Тези хора бяха пратени да пречат на полагането на фундамента. Единият от тях ни изкара картичка от сорта „Славяни – Русия” и започна да ни предупреждава да напуснем мястото. После същите хора пишеха до някаква комисия в Народното събрание. Оказа се, че това не е тяхна работа, а на общината. Само че се оказаха неподготвени, тъй като кметството вече беше позволило строежа на паметника. В същото време пратиха охрана от общината да разкарат тези проверяващи от мястото на паметника. Те се повъртяха и бяха респектирани от органите на реда и се махнаха.
- Има ли участие дългата ръка на Кремъл в осуетяването на проекта?
- Не ме вълнуват подобни теми. Ние успяхме с г-н Милен Врабевски да реализираме този паметник. Ако е имало подобни глупаци, то си е за тяхна сметка. Аз поне не съм чел от руското аташе поне да има подобни изказвания от този род. Искам да попитам например руското аташе в България г-н Гронов какво мисли и какво е отношението му по повод поставянето на паметника на цар Самуил. Притеснява ли го фактът, че се прави преди избори? Не трябва да забравяме, че руският княз Светослав е воювал със Самуил. Може и да има връзка с Русия, но аз нямам официална информация.

Жорж Ганчев: Светещите очи на Самуил са традиция от 2300 години, останалото е българска простотия

Някой се опитва да стане известен на гърба на царя
"Няма скандал с паметника на Самуил в София. Нека да отидат критикарите в "Британския музей" или в Ню Йорк. И тия идиоти вулгарни да видят, че навсякъде има подобни скулптури. Това е стара гръцка традиция от 2300 години".
Това заяви пред Faktor.bg Жорж Ганчев, който уважи откриването на паметника на цар Самуил до църквата "Св. София" в столицата, дело на Александър Хайтов. Той квалифицира критиките към монумента като "българска простотия, която трябва да се превъзмогне от младото поколение". По думите му, някой иска да стане популярен на гърба на Хайтов и на цар Самуил и пуска фитили в медиите. "Глупендери! Вместо да се радват, че някой се е сетил да направи статуя на български цар, само плюят. Македонците направиха цели градове с лъжовни статуи и сгради, докато ние не уважаваме автентичната си история. Един народ няма ли история, няма бъдеще", кадегоричен е бившият депутат и кандидат за президент. 

 08/06/15 

​За паметника на Цар Самуил - очите които бодат

08/06/15, http://www.faktor.bg/

Пред Историята всички сме длъжници.
Илиян Василев*
Изглежда имаме общ проблем по споровете за паметниците с руснаците - в момента в руската столица се издига още по-грамаден Князь Владимир, за да знаят съвременните московчани, че паметникът в Москва е по-най от този в центъра на Киевската Русь - Киев. И те се македонизираха.
Тези терзания у нас и в руската столица отразяват кризата на нацията, трудните исторически мигове през които минаваме и търсенето на външните репери на угасващо самочувствие или растяща неувереност.
Затова по темата с паметника на Цар Самуил трябва рязко да разграничим трите въпроса:
Първо, дали ни трябва паметник на Самуил? Решително съм "за", защото
българската история е жестока 
и ние нямаме много свидетелства за миналото си, нито паметници на царете си. Дори с риск да бъда упрекнат в исторически комплекс, съм склонен да приема и възстановяване на исторически паметници по автентична информация и чертежи, но само ако е направено с достоверност и с голяма реставрационна култура за да не изглежда като пришито. След 300 години никой няма да се вторачва в датите, както днес не гледаме оригиналния Рилски манастир, или църквата Света София, а се прекланяме.
Голямата опасност е вместо да изпишем вежди да избодем очи - вместо да възстановим историческата справедливост, да направим поредния кич като използваме бюджетни и европари за да финансираме нов строителен бум. На гола поляна дори и да сгрешим не е трагедия, но с историята е най-често фатално, ерго недопустимо.
Второ, това, че сме направили паметник на Цар Самуил е достойно, не само заради годишнината, но и защото той не е най-успешния и в този смисъл едва ли най-силния катализатор на национално свръхсамочуствие, но е цар символ на пропуснати надежди, на търсенето и на отговори на въпроси, които дължим към себе си - какво направихме и какво сме?
Спорът с очите е най-малко неуместен, защото именно в тях е символа на 
една от най-големите ни исторически трагедии
Всяко време има своите техники и технологии, включително и в сферата на паметниците. Ако древният склуптур беше направил Севт със светещ материал щеше ли да мирнем? Ако има нещо което изумява са именно очите на Севт?
Дали е достатъчно добър като проект и като изпълнение? - тук мисля, че критиките за липсваща естетика са разбираеми, но пак небалансирани и най-вече закъснели. Това се прави на ниво проектно обсъждане. Както винаги с обекти на изкуството намирам, че е по коректно тонът да бъде умерен и въпросите да се насочат към Столична община, а не към склуптура и авторите. Ако не е направена нормална процедура, ако обсъжданията не са били прозрачни и кметството не е предоставило възможност за критика на ниво проект, то тогава възмущението е основателно. Ако критикуващите са имали възможност, но чак сега се досещат, ще попаднем в класическия казус на съвременници протестират срещу всяко нещо ново. Както парижани срещу Айфел.
Днес и тогава всичко е било политика, а мълчанието се вземало за слабост, точно когато най-често е мъдрост.
Третият въпрос е дали точно в центъра на София? .
А сега си представете алтернативите и се постарайте да ги критикувате от позицията, от която сега критикувате разположението в центъра на София. Признавам, че това е най-слабата част в решението на Софийска община защото не можем всички паметници на царе да съсредоточим в София, още по-малко в нейния център. Тогава ще стигнем до положението на Скопие с неговия исторически паноптикум.
България е навсякъде,
столиците ни са много, местата на великата ни слава или скръб са навсякъде и ми се струва, че там трябва да бъдат големите паметници. За да помним и почитаме.
И само когато не знаем къде да издигнем паметник можем да прибегнем до София като столица и текущ символ на новата ни държавност.
В столицата пък има много места извън центъра, които могат да се окажат много по-уместни и допринасящи за обогатяване средата.
Представете си след години млади хора да си уговарят среща пред Самуил!? Както е днес на Царя или Александър Невски.
Бъдете сигурни, че ще знаят за кого иде реч?
Затова приветствам споровете като израз на активна гражданска позиция, но не приемам крайностите.
Още по-важно е да излезнем от темата за конкретния паметник и да поговорим за най-коректен начин за общуване с историята си. Но уважително защото пред Историята всички сме длъжници.
* Авторът е член на Центъра за изследване на Балканския и Черноморския регион и управляващ директор на "Иновейтив Енерджи Солюшънс". Бивш директор на "Делойт България" и посланик на България в Русия в периода 2000-2006 г. Коментарът е публикуван в личния му блог.