Дигиталните архиви на Политбюро и „народния съд” влизат в училище

Председателят Държавна агенция „Архиви” доц. Михаил Груев и Крис Чънг, генерален мениджър на Samsung България след подписаното споразумение за партньорство | Фотограф: Христо Христов.

Част от дигитализираните държавни архиви, сред които са документите на Политбюро на ЦК на БКП и тези  за „народния съд”,  ще бъдат предоставени за създаване на дигитално съдържание, което да се използва в обучението по история, литература и изкуства в училище.

Съдържанието ще бъде достъпно чрез онлайн платформата на Samsung Smartclassroom.bg, която ще започне да функционира ефективно в края на месец октомври 2015 г.

Това стана ясно днес, след като председателят на Държавна агенция „Архиви” доц. Михаил Груев и  Крис Чънг, генерален мениджър на Samsung България, подписаха споразумение за партньорство. Неговата цел е да подпомага дигитализирането на държавните архиви, а чрез  програмата „Смарт класна стая” на Samsung създаденото дигитално съдържание да се използва като допълнителен ресурс в обучението по история, литература и изкуства в училище.

По време на съвместната им пресконференция беше разяснено, че 
SmartClassroom е уеб базирана платформа за интерактивно и колаборативно обучение, предназначена за учители и ученици от цялата страна, която може да се използва както за работа в клас, така и за самостоятелна работа вкъщи. Учебното съдържание, качено на тази платформа, което ще бъде споделяно, ще е внимателно подбрано и предварително одобрено от образователни експерти.

Председателят на Държавна агенция „Архиви” Михаил Груев изрази задоволство от подкрепата и възможността дигитализираните вече национални архиви да бъдат популяризиране чрез уеб базираната платформа в училище. Техническата подкрепа на Samsung България е не по-малко ценна за агенцията, чийто държавен бюджет през последните години е постоянно орязван и тя се нуждае от технически и финансов ресурс за продължаване на дигитализирането на архивното наследство на страната и неговото съхранение.

„Решението за партньорство с Държавна агенция „Архиви“ е продиктувано от нашите приоритети чрез своите иновации и технологии да създаваме положителна промяна в живота на хората и обществото, в което работим и оперираме като компания”, заяви заяви Крис Чънг, генерален мениджър на Samsung България.

„За нас това споразумение е възможност не само да подпомогнем процеса на дигитализация и съхранение на важни и ценни национални документи от българската история и култура, но и да осигурим възможност това дигитално съдържание да бъде достъпно за всички учители и ученици, спомагайки за по-атрактивен и ефективен процес на обучение“, допълни той.

Споразумението е за срок от три години. В рамките на партньорството Samsung България ще осигурява специализирана техника, която ще се използва за дигитализация на ценни документи и архиви от държавната агенция.

Използването на дигиталните технологии ще допринесе значително за опазването и популяризирането на архивите като част от националното културно богатство и ценен информационен източник, убедени са Държавна агенция „Архиви” и Samsung България.

Дигитализирането на държавните архиви в България започна през 2012 г. До тази година Държавна агенция „Архиви” е пуснала онлайн следните дигитални проекти:

• Протоколите на Политбюро на ЦК на БКП (1944-1989) – линк към сайта;
• Загиналите военнослужещи в Балканските войни (1912-1913) – линк към сайта;
• Полицейските досиета на известни личности преди 1944 г. – линк към сайта;
• Еврейската общност в България – линк към сайта;
• „Народният съд” (1944-1945) – линк към сайта;
• Войните на България (1878-1945), в момента е представена само Втората световна война (1939-1945) –линк към сайта;
• Фотоархив – линк към сайта.

Отделно от споразумението със Samsung България Държавна агенция „Архиви” обяви на пресконференцията финализирането на предаването на архива на Кимон Георгиев. Огромният по обем личен архив на политика, участвал в три преврата (последният на 9 септември 1944 г.), е дарен на Държавна агенция архиви от неговия зет Гиньо Ганев, парламентарист преди и след 10 ноември 1989 г. 

Източник: desebg.com

Борисов между П. Каравелов, Иван Срацимир и потта на жабата*

Жабата, която се поти...

Има ли шансове Бойко Борисов да се нареди до най-дълго управлявалите български владетели? Този въпрос, освен самия него, интересува още свитата му, както и немалко българи. Най-малкото, за да знаят какви планове да кроят и към какво да се приспособяват.

Повод за този ескурс и главната тема - "историческия компромис", постигнат от политическите партии за ремонт на Конституцията в частта за съдебната власт. 

Дебатът бе шумен и противоречив. Реформаторите започнаха твърдо, преминаха през "копелета, да си ходим, ако не стане наш‘та", накрая склониха на реми. ДПС изкара на бойното поле всичко, с което разполага: главен прокурор, пеевските медии, задкулисието, рекета и лицемерието. Защо ни е да национализираме банки и заводи? Достатъчно ни е, че манипулираме хората. Това не е мисъл на някой идеолог от движението, а на Хитлер. Но как приляга...

Лидерите на патриотите, АБВ, БСП и Атака приличаха повече на браунови частици, отколкото на играчи със здрави топки. За тях статуквото е оцеляване с чер хайвер. Не е чудно, че се появиха слухове за пазаруване на вождове и индианци от тези партии на килограм. Последните изказвания на Румен Петков от АБВ, например, подсказват откъде са дошли плащанията. Бившите на Бареков са там, където хонорарът ги насочи.

В крайна сметка Борисов излезе победител. Лавров венец, изказвания-сентенции, тичащи след него патици - пардон репортерки. Не е лошо обаче, да изчакаме резултатите от допингпробитепита, както ни учи опита от Обиколката на Франция. Да не забравяме също, че дори германският стол, може да те подведе: пример - падналата Меркел в ресторант.

Борисов не спечели сам купата на преговорите. Много му помогна правосъдният министър Христо Иванов. Той игра заложникът в тази игра: ако реформата се провали - главата на дръвника. Ако успее - шампанско за Борисов. Както обичал да кава Марк Аврелий: Не ми трябва славата посмъртно, искам я сега.  Няма български политик, който би оспорил императорът философ. Най-малко Борисов.

Но да се върнем към правосъдния министър Иванов и лидерът на ДСБ Радан Кънев. Имената им скърцаха като пясък между зъбите на антиреформаторите. Инкасираха убийствени атаки и удари под пояса. Устояха обаче и дори извадиха от равновесие политбюро на ДПС, кликата на движението във ВСС и главния прокурор Сотир Цацаров. Принудиха ги да се обясняват и да отричат очевидно полезни за обществото неща. Така лъсна тяхната принадлежност към ордена на статуквото Кой. Протестите в последната фаза принудиха дори медийните кротали на Кръстева/Пеевски да бият тревога със "звънчетата" на опашките си. По същият начин в Небраска и Аризона измъкват опасните влечуги от леговището, за да им изцедят отровата. Кънев и Иванов измъкнаха зъбите на кроталите антиреформисти и ги предадоха на Главния лаборант. От тях той създаде серума на шанса, толкова аплодиран в момента.

Ще разочаровам празнуващите, но в постигнатия компромис няма нищо историческо, както нямаше и в Априлския пленум от 1956-а, въпреки пропагандния шербет, с който ни заливаха. Екслидерът на Солидарност и президент на Полша Лех Валенса има знаменита мисъл: Парче от тортата е прекрасно, но цяла торта в устата е отврат.

За мярката става дума.

Всички участници в преговорите бяха наясно, че ако реформаторите напуснат, а реформата зацикли, от Брюксел ще ни дърпат яко ушите. Но и това щеше да е нищо пред обществения гняв. Предсрочните избори пък за повечето депутати е като да издърпаш сочния кокал на кучето. Затова и се събраха 180 подписа. Не толкова като здрав разум, отколкото като инстинкт за самосъхранение.

Няма съмнение, че Борисов иска да управлява дълго. Иска също да е харесван, ако не от всички, поне от достатъчен брой избиратели, за да си осигури властта. В историята ни има немалко дълголетници във властта. Хан Баян, например, е управлявал 40 години. Кардам - 24. Борис I е царувал 25 и ни е покръстил. Цар Петър I е бил на трона 32 години. Шишман I - 33 г. Иван-Александър е бил на трона цели 40 години. Рекордът обаче принадлежи на Иван Срацимир, който царувал еднолично 40 години, но заедно с Иван Шишман има още 15 години царски стаж. Това прави над 55 години! Срацимир обаче е пример за противоречието между качество и количество. Главно заради решенията си в ущърб на българите. Участвал е на страната на османските орди в обсадата на Коня в Мала Азия, в "Похода на вярата" - забележете: срещу Велико Търново и в похода срещу сърби и босненци при Косово поле... (Срацимир е идентифициран от историците с "владетеля Сарадж", споменат на 3 места в османската хроника "Огледало на света" от Мехмед Нешри.) Така че Борисов да не гледа много-много към него, освен ако не е дал някакъв таен обет на ДПС, за какъвто се говори. Той отрича и по-добре да е честен, защото да се разсеят съмненията, са нужни доказателства. Мълчанието по темата Пеевски не е такова.

В по-новата ни история се откроява името на Петко Каравелов. Братът на Любен Каравелов е бил четири пъти премиер, председател на Народното събрание, министър на финансите, кмет на Пловдив и пр. Той е един от бащите на Съединението. Оплюван и наричан предател, възхваляван и съден. Дори лежи в затвора. За него Буров казва: "Единственият български политик, който не е откраднал и петаче". Невероятно, но имали сме и такъв държавник.

Каравелов е истински реформатор. Изгражда модерен държавен апарат, променя революционно образованието, спира привилегиите на хората във властта и те пътуват с влак, модернизира земеделието и пр. Реформира и полицията, вярвайки, че спокойствието на хората, ще даде тласък на икономиката и културата. Псувал, крещял и обиждал всеки, който си позволявал да краде или да злоупотребява с властта. Изглеждал недодялан, но знаел цели поеми наизуст. Негови са сентенциите: „Най-добрият лек за повечето, ако не за всички злини, е свободата“ и "Жертвайте се за общото дело - ето великата тайна на щастието!" Не са изписани в нито в една институция днес. Що да ги изписват...

Към Иван Срацимир или към Петко Каравелов клонят методите и стилът на Борисов? Важно е да знаем, защото едното означава съзидание и надежда, а другото - терминал 2 и нищета. Освен това да не забравяме, че дълголетието във властта невинаги е резултата от лични качества, а стечение на обстоятелства и липса на алтернатива. Диктатурата също дава такива възможности.

Японският режисьор Акира Куросава пише в своята "Нещо като автобиография, или потта на жабата": "...В годините преди войната, когато по улиците още обикаляха продавачи на домашни церове, често се разнасяше напевната скоропоговорка на търговеца, предлагащ най-добрия лек за рана и за изгорено. Чувал съм че този чудотворен мехлем се приготвял по следния начин. Улавяли лековита жаба и я слагали в кутия с огледални вътрешни стени. Уплашена от отражението си, което я заобикаляло от всички страни, жабата започвала да отделя мазна секреция, подобна на пот. Обирали от кожата й тази пот и я варели на тих огън много дни, като я разбърквали с върбова пръчица. Така от незапомнени времена се добивал чудодейният лек".

Българите сме като онази жаба - живеем между четири стени с огледала и примираме от страх. По време на предизборните кампании тарикати-политици остъргват отделената секреция и я продават като лек за всичко. На нас я продават и богатеят от това!

Ако Борисов се ограничи само с обещанията за ремонт на Конституцията, рискува да се превърне в най-голямата потяща се жаба, от която вълците в овчи кожи, ще спечелят много. Истинската битка все още предстои. Дори не битка, а война е на прага ни - с модела и кръга #Кой. Страната ни е в положение, което още преди години шефъ на ФБР Джон Едгар Хувър описва по следния начин: "Мафията не просто е тук, ние сме в окупация. Или се изправяме срещу нея, или държавата загива". Борисов със сигурност е наясно с това. Има ли обаче воля да поведе гражданското общество на бран? А може би си мисли, че ще надхитри въпросния кръг и ще излезе сух от водата?

Няма такъв филм. С компромиси можеш да избегнеш битка, да отклониш вниманието, да си осигуриш време, но не и да спечелиш война.

Без персонални сблъсъци няма да мине. Пеевски трябва да напусне терена на политиката, независимо дали по схемата "Христо Бисеров" или да се скрие някъде в Дубай. Заедно с него трябва да напуснат главният прокурор Сотир Цацаров, заместникът му Борислав Сарафов, както и депутатите Йордан Цонев и Петър Чобанов. Поне. Иначе трябва да забравим за каквито й да било реформи. И това не е лично отношение, а обективна необходимост. Ако Борисов успее да убеди ДПС в това, крачката наистина ще е историческа. Но понеже това изглежда невъзможно, трябва да се готви за война. Ако му стиска. Би била свещена война, защото ценностната ни система е в критична точка. Престъпниците доминират, а сектор Сигурност и правораздаването са в разпад. Там кадрува кръгът Кой и ако това не спре, фаталният край е близък.

Петко Каравелов или Иван Срацимир? А може би Тодор Живков...

  
Димитър Попкутуев

* - "Нещо като автобиография, или потта на жабата" - автобиография на японския режисьор Акира Куросава

Източник: http://frognews.bg/news_95320/Borisov-mejdu-P-Karavelov-Ivan-Sratsimir-i-potta-na-jabata*/

Проф. Пламен Павлов: И след хиляда години великият цар продължава да ни обединява

13.06.2015 | автор:   Диана Савчева

Доказателството е, че неговият паметник получи горещото одобрение на цялата нация, казва изтъкнатият ни историк

 

 Проф. Пламен Павлов е експерт по средновековна история и дълги години сериозно изследва  епохата на Самуил.
Завършва Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, където от 1984 г. преподава история на Византия и средновековните български държави. Той е автор или съавтор на около 140 научни и научнопопулярни студии, книги, учебници, енциклопедии и художествена литература. Консултант и сценарист е на поредица документални филми, излъчени по БНТ, Евроком и СКАТ. Негови са инициативите за издигането на паметниците на кан Кубрат при украинското село Малая Перешчепина и на св. св. Кирил и Методий в Микулчице (Чехия), а също и за учредяване на наградата „Св. Злата Мъгленска“ за българка на годината от средите на българските общности зад граница. От 2003 г. проф. Пламен Павлов е автор и водещ на предаването „Час по България“ по Национална телевизия СКАТ.

Броени дни преди откриването на паметника на цар Самуил, в интернет се разрази ожесточена дискусия трябва ли да има такъв мемориал. Бяха изречени тежки думи, че едва ли не този наш владетел е закопал държавата ни и че името му се свързва с тежко поражение, сложило край на Първата българска държава. Каква всъщност е историческата истина?
- Кощунствено и грозно е да се правят такива внушения, и то за цар Самуил! Доживяхме и такъв резил – група интелектуалци, с други думи – хора, призвани да бъдат разум и съвест на нацията, да отричат по един или друг начин един от най-великите български владетели и държавници! Заслепени от егото си, да се отнасят с високомерие към националните ни ценности и герои... „Оня прочут Самуил, който и до днес е в устата на българите...” – пише Йоан Ставракий два века след „Българската епопея”. „Ненадминат по сила, недостижим по дързост...” – възкликва друг византийски автор, а европейските историци от XIX и XX в., включително и днес, смятат Самуил за моралния победител в битката с Василий Българоубиец и за олицетворение на гордия дух и свободолюбието на българския народ.

Едни от възраженията срещу монумента бяха насочени срещу това, че мястото му не е в центъра на София. Имаме ли основания да твърдим, че някогашният Средец и настояща българска столица е родно място на Самуил и затова е напълно естествено памeтникът му да бъде издигнат тук?
- Самуил и братята му принадлежат на един клон на Крумовата династия с нейните древни български корени. Баща им – комит Никола, най-вероятно е син на Гаврил, по-голям брат на цар Симеон Велики. Анна Комнина свързва Самуил с кан Крум и царския род от Плиска и Велики Преслав. Да, напълно възможно е Средец/София да е родно място на Самуил, доколкото комит Никола е управлявал обширна област с център този град. И още нещо – през 971 г. българската аристокрация определя Средец за временна столица на царството (по това време Преслав е окупиран от император Йоан Цимисхи), а патриарх Дамян търси убежище в свободните земи и се установява именно в Средец – там, където е властта, олицетворявана от Самуил и братята му! И тогава древната базилика „Света София" е патриаршеска катедрала на българската църква, олицетворение на България! С други думи, на цар Самуил и неговите съратници.
Една от най-важните битки по време на десетилетната „Българска епопея” е именно за този български град и приключва с победата на Самуил над Василий в прохода Траянови врата през лятото на 986 г. Именно Самуил и патриарх Герман-Гаврил пренасят в този храм мощите на св. Иван Рилски през 992 г. Да се оспорва връзката на Самуил с ъс Средец/София и величествения храм, дал по-късно днешното име на града, е несъстоятелно. Отделно, че беше крайно време в София, столицата на България, най-накрая да има паметник на велик наш държавник, при това един прекрасен монумент, дело на даровит скулптор като Александър Хайтов. Да благодарим и на един модерен човек – обстоятелство, което очевидно не му пречи да е патриот и родолюбец, какъвто е д-р Милен Врабевски – двигателят на една инициатива, която самата държава не намери воля да осъществи толкова години.

Проф. Ивайло Дичев възрази в една своя статия, че с откриването на Самуиловия мемориал „националният мазохизъм ще получи нов източник на вдъхновение“. За национален мазохизъм или за национален нихилизъм става дума в случая?
- Като френски възпитаник, нека Дичев обясни какво е отношението на французите към Наполеон – нали и той е „провален владетел”? Или пък може би героинята и мъченицата Жана д’Арк е срам за Франция? Или „Смелото сърце” Уилям Уолъс, екзекутиран по зверски начин, е повод за „мазохизъм” за гордите шотландци? Не, не и пак не! Да не продължавам с примерите, а само да запитам: Ботев загина в бой с турския поробител, Левски беше обесен от враговете на България – и те ли са „източник на вдъхновение” за национален „мазохизъм”?! Абсурдно е да се разсъждава в маниера на Дичев и другите представители на „естетическата талибанщина”, както с основание се изрази колегата Петьо Цеков във в. „Сега”.

Какъв паралел може да направите между наличието на паметник на Самуил в Скопие и присъствието му на софийска територия – като основание да съществува и като обществен резонанс на появата му?
- Няма нищо общо между двата случая, но е добре в Скопие да има паметник на цар Самуил – на „Самуил Българина”, както го наричат тогавашните византийски автори. Нека онези наши сестри и братя в Македония, които все още са заслепени от черната магия на македонизма, да прогледнат за истината. На откриването на паметника в София, както показа и телевизия СКАТ, имаше десетки българи от Македония, от Западните покрайнини, от Бесарабия – и след хиляда години великият цар продължава да ни обединява, нали? Какво по-голямо доказателство от това, че неговият паметник получи горещото одобрение и на гражданите на София, а и на цялата нация, и то повече от категорично? На всичко останало отговор е дал още Отец Паисий: „О, неразумни и юроде...”

Прочетено във в.“Десант“

Защо точно Самуил? И защо точно там?

dw.de

Цар Самуил със светещи очи в центъра на София - под повърхността на скандала около този паметник се крият мазохизъм и исторически травми. Но и тънки политически сметки, твърди проф. Ивайло Дичев в коментара си.

Да сте чули някой от критиците на новия паметник да твърди, че Самуил не е български цар? Аз не. Пък и не тук е проблемът. Цар Самуил е владетел, чиято история е пресъздавана пластично много пъти - от гениалната трагична версия на самуиловите войни от Далчев, до монументалната, малко патетична версия при Петрич от Гондов. Башка картини, конференции, книги... Колко монумента трябва да направим, за да преборим македонците? Мултипликацията в монументалния жанр винаги ражда инфлация, чийто ефект е в последна сметка обратен - обезценяване.

Проф. Ивайло Дичев

Не е ли абсурдно?

По-генералният спор с патриотите "тенденция СКАТ" е в това дали на такова централно място следва да стои монумент на цар, когото свързваме с поражение и край на Първото българско царство. Да си представим, че искаме да породим някаква гордост, някакво позитивно чувство към родината си. Не трябваше ли там да стои примерно Симеон Велики, според логиката на същите тези патриоти? Представете си, господа националисти, този площад, на който се правят военни ритуали на Гергьовден - българските войници ще се строяват между ослепените войни на Далчев и светещите очи на Хайтовия Самуил. Защо да си го причиняваме? Не е ли по-добре да се направи жест към някакво положително събитие от миналото, с което се гордеем и което дава поуки за бъдещето? Да речем Съединението, което е едновременно и събитие, и принцип.

Обсипват ни с аргументи, че в управлението на Самуил има и добри страни. Добре де, сложете нещо на улицата с името му, пренесете мощите му в катедралата - има най-различни форми на жест към миналото. Но защо трябва тъкмо той да стане основен символ на нашата държавност? Състезанието с македонците май не обяснява този абсурд - тук има по-скоро нещо, свързано с българския мазохизъм, с желанието ни непременно и винаги да се преживяваме като роби, като геноцидирани. Ако има нещо мрачно, гадно, унизително в историята ни - ще го изровим и типосаме в центъра на пространството ни, за да имаме повод да се окайваме и да мразим някого.

"Родоотстъпници" и "соросоиди"

Вероятно у всеки български владетел може да се намери и нещо добро. Фердинанд например е създал Пепиниерата (Борисовата градина) и е въвел разни европейски неща в София. Ами да вземем да му вдигним един монумент и на него, като сме започнали. Градът ни, и особено парковете започват да приличат на гробища: монумент до монумент, за всеки, по всякакъв повод. А ако някой дръзне да възрази, веднага го навикват, че не почита миналото, обявяват го за отцеругател и родоотстъпник - и дори най-страшното: соросоид.

Не може да има паметници на всички, това обезсмисля самия принцип на колективната памет, който филтрира миналото и прави обобщения, важни за групата по-нататък. Как се случва тази мултипликация? Рецептата е видна в случая със Самуил: амбициозен човек на изкуството плюс частен спонсор плюс неадекватна община плюс заспало гражданско общество. Веднъж построена, една такава статуя вече няма как да бъде премахната. Нали виждате как се влачи случаят с "1300 години България" пред НДК? Впрочем, интересно ми е как онези, които настояваха, че паметникът на Старчев е грозен, се чувстват сега пред този - тъжен кич, осеян с лъвчета, кръстчета, големи мускули и дори светещи в мрака очи. Впрочем, нека обърна внимание и на това, че физическата близост на Хайтовия Самуил до Далчевите войни представлява посегателство над културното наследство на столицата - това е все едно аз да се хвана да добавя свое стихотворение към "Епопея на забравените".

Паметникът на цар Самуил преди официалното му откриване

Защо гражданите не се мобилизират навреме, както стана например в Пловдив, неслучайно избран за европейска столица на културата? Не знам. Вероятно София е твърде голяма, вероятно хората тук са по-слабо привързани към града си, може би и парите тук са повече. А и гражданите са разделени: левите например гнусливо отказват да се включат в протестите срещу паметника, само защото в тях участват представители на либералната интелигенция. Утре природозащитниците ще запротестират срещу строежа на Виенско колело в Борисовата градина, а десните ще са пас. В управлението на културата тържествува мутренският стил. Стоварват в центъра на София някакво безумие, интелигенцията е в шок, а футболните фенове и рокерите аплодират, защото Самуил прилича на татуировките, които рисуват по коремите си. Общината пък заявява: "изказани бяха различни мнения" - и кара както си знае.

Самуил - печат на крайната десница в сърцето на държавата

Каква все пак е причината за това абсурдно и напълно безсмислено покушение над градската среда? Ето моето обяснение. Братята Хайтови, скулптор и архитект, както и техният покоен баща, са от години един вид знаме на крайната десница; г-н Хайтов е автор на паметника на гара Буново, посветен на "жертвите на протурския тероризъм", едно много важно място за мобилизация на този тип политическа чувствителност. Тази година пред паметника в Буново бяха г-н Борисов и Реформатори. Не казвам, че не е трябвало да се направи жест към годишнината от атентата. Обръщам просто внимание на факта, че този жест беше направен тъкмо на това място. Налага се впечатлението, че традиционната десница хвърля символичен мост към крайната десница - както впрочем прави и в сегашната парламентарна конфигурация. Самуил се оказва печатът, скрепяващ този нов съюз. Голяма работа, мислят си там горе, някаква си култура - нали не приехме да разполагаме ракети по южната граница!

РЕДАКЦИЯТА ПРЕПОРЪЧВА

Правят ли паметниците история?

София по пътя на Скопие? В българската столица предстои откриването на паметници на българските владетели Тервел, Борис I и Самуил. Ще засенчи ли проектът в София гротеската "Скопие 2014"? (07.06.2015)   1 коментар

Чий е цар Самуил?

Защо България издига паметник на цар Самуил в центъра на София - за да отдаде почит на владетеля или за да натрупа точки в българо-македонската "война на символите"? Предлагаме Ви мненията на трима експерти: (18.09.2014)  

• Дата 08.06.2015
• Автор Ивайло Дичев
• Ключови думи България, цар Самуил, паметник, София, Хайтов

​Александър Хайтов: Руското аташе в България да каже - какво му пречи паметникът на Самуил?

17/05/15

http://www.faktor.bg/mnenia/intervyu/45498-aleksandar-haytov-ruskoto-atashe-v-balgariya-na-da-kazhe-kakvo-mu-prechi-pametnikat-na-samuil.html

Руснаците са воювали с царя, който е успял да запази територията на страната

Трима български журналисти се опитаха да ме спрат да осъществя проекта

Монументът струва по-малко от депутатска лимузина, категоричен е синът на писателя Николай Хайтов, който е автор на скулптурата „Цар Самуил”, която предстои да бъде открита в София

Интервю на Васил Василев

- Г-н Хайтов, защо ви атакуват за новия паметник на цар Самуил, който ще бъде издигнат в центъра на София?

- Не знам какво да ви отговоря. Паметникът си е обявен официално с конкурс, който аз и екипът ми спечелихме пред общината, архитектите и Съюза на художниците. Беше избрано професионално жури. Оттук насетне паметникът струва около 100 000 лв., горе-долу колкото един луксозен джип, например. Той обаче няма да доживее 300 години, а ще бъде продаден на скрап след 30, да речем.

- Кой има интерес да препъне проекта ви?

- Нямам представа, тъй като от една година не съм бил в България и не знам кой какво е писал по мой адрес. Предполагам, че нещата, които са публикувани, са от безродни души и от хора, които не искат да има български паметници. Държавата трябва да има адекватна политика към подобни национални символи и да ги пази. В края на краищата историята ни е изградена заради усилията на хора и държавници като Самуил. В София нямаме паметник на български цар, така, че това ще е първият. Освен това инициативата не струва скъпо и е направена с частни пари. Ако някой иска да провери, ще види, че държавата не е отделила от залъка на бедни и гладни хора, а сумата е платена от частна фондация „Българска памет” на д-р Врабевски.

- Обвиняват ви, че строите монумента върху ценни археологически находки. Знаете ли къде са те сега?

- Това са глупости. На самото място около църквата „Св. София” нямаше нищо. Трима български журналисти извиха глас и вдигнаха пушилка. Направиха се разкопки, откриха си нещата, почистиха си, изметоха и си отидоха по живо, по здраво. Тези хора бяха пратени да пречат на полагането на фундамента. Единият от тях ни изкара картичка от сорта „Славяни – Русия” и започна да ни предупреждава да напуснем мястото. После същите хора пишеха до някаква комисия в Народното събрание. Оказа се, че това не е тяхна работа, а на общината. Само че се оказаха неподготвени, тъй като кметството вече беше позволило строежа на паметника. В същото време пратиха охрана от общината да разкарат тези проверяващи от мястото на паметника. Те се повъртяха и бяха респектирани от органите на реда и се махнаха.

- Има ли участие дългата ръка на Кремъл в осуетяването на проекта?

- Не ме вълнуват подобни теми. Ние успяхме с г-н Милен Врабевски да реализираме този паметник. Ако е имало подобни глупаци, то си е за тяхна сметка. Аз поне не съм чел от руското аташе поне да има подобни изказвания от този род. Искам да попитам например руското аташе в България г-н Гронов какво мисли и какво е отношението му по повод поставянето на паметника на цар Самуил. Притеснява ли го фактът, че се прави преди избори? Не трябва да забравяме, че руският княз Светослав е воювал със Самуил. Може и да има връзка с Русия, но аз нямам официална информация.

ТАГОВЕ:

Александър ХайтовПаметник на цар Самуил в СофияРусияМилен Врабевски

Жорж Ганчев: Светещите очи на Самуил са традиция от 2300 години, останалото е българска простотия

Някой се опитва да стане известен на гърба на царя

"Няма скандал с паметника на Самуил в София. Нека да отидат критикарите в "Британския музей" или в Ню Йорк. И тия идиоти вулгарни да видят, че навсякъде има подобни скулптури. Това е стара гръцка традиция от 2300 години".

Това заяви пред Faktor.bg Жорж Ганчев, който уважи откриването на паметника на цар Самуил до църквата "Св. София" в столицата, дело на Александър Хайтов. Той квалифицира критиките към монумента като "българска простотия, която трябва да се превъзмогне от младото поколение". По думите му, някой иска да стане популярен на гърба на Хайтов и на цар Самуил и пуска фитили в медиите. "Глупендери! Вместо да се радват, че някой се е сетил да направи статуя на български цар, само плюят. Македонците направиха цели градове с лъжовни статуи и сгради, докато ние не уважаваме автентичната си история. Един народ няма ли история, няма бъдеще", кадегоричен е бившият депутат и кандидат за президент. 

 08/06/15 

http://www.faktor.bg/novini/balgariya/47291-zhorzh-ganchev-svetestite-ochi-na-samuil-sa-traditziya-ot-2300-godini-ostanaloto-e-balgarska-prostotiya.html

​За паметника на Цар Самуил - очите които бодат

08/06/15, http://www.faktor.bg/

Пред Историята всички сме длъжници.

Илиян Василев*

Изглежда имаме общ проблем по споровете за паметниците с руснаците - в момента в руската столица се издига още по-грамаден Князь Владимир, за да знаят съвременните московчани, че паметникът в Москва е по-най от този в центъра на Киевската Русь - Киев. И те се македонизираха.

Тези терзания у нас и в руската столица отразяват кризата на нацията, трудните исторически мигове през които минаваме и търсенето на външните репери на угасващо самочувствие или растяща неувереност.

Затова по темата с паметника на Цар Самуил трябва рязко да разграничим трите въпроса:

Първо, дали ни трябва паметник на Самуил? Решително съм "за", защото

българската история е жестока 

и ние нямаме много свидетелства за миналото си, нито паметници на царете си. Дори с риск да бъда упрекнат в исторически комплекс, съм склонен да приема и възстановяване на исторически паметници по автентична информация и чертежи, но само ако е направено с достоверност и с голяма реставрационна култура за да не изглежда като пришито. След 300 години никой няма да се вторачва в датите, както днес не гледаме оригиналния Рилски манастир, или църквата Света София, а се прекланяме.

Голямата опасност е вместо да изпишем вежди да избодем очи - вместо да възстановим историческата справедливост, да направим поредния кич като използваме бюджетни и европари за да финансираме нов строителен бум. На гола поляна дори и да сгрешим не е трагедия, но с историята е най-често фатално, ерго недопустимо.

Второ, това, че сме направили паметник на Цар Самуил е достойно, не само заради годишнината, но и защото той не е най-успешния и в този смисъл едва ли най-силния катализатор на национално свръхсамочуствие, но е цар символ на пропуснати надежди, на търсенето и на отговори на въпроси, които дължим към себе си - какво направихме и какво сме?

Спорът с очите е най-малко неуместен, защото именно в тях е символа на 

една от най-големите ни исторически трагедии

Всяко време има своите техники и технологии, включително и в сферата на паметниците. Ако древният склуптур беше направил Севт със светещ материал щеше ли да мирнем? Ако има нещо което изумява са именно очите на Севт?

Дали е достатъчно добър като проект и като изпълнение? - тук мисля, че критиките за липсваща естетика са разбираеми, но пак небалансирани и най-вече закъснели. Това се прави на ниво проектно обсъждане. Както винаги с обекти на изкуството намирам, че е по коректно тонът да бъде умерен и въпросите да се насочат към Столична община, а не към склуптура и авторите. Ако не е направена нормална процедура, ако обсъжданията не са били прозрачни и кметството не е предоставило възможност за критика на ниво проект, то тогава възмущението е основателно. Ако критикуващите са имали възможност, но чак сега се досещат, ще попаднем в класическия казус на съвременници протестират срещу всяко нещо ново. Както парижани срещу Айфел.

Днес и тогава всичко е било политика, а мълчанието се вземало за слабост, точно когато най-често е мъдрост.

Третият въпрос е дали точно в центъра на София? .

А сега си представете алтернативите и се постарайте да ги критикувате от позицията, от която сега критикувате разположението в центъра на София. Признавам, че това е най-слабата част в решението на Софийска община защото не можем всички паметници на царе да съсредоточим в София, още по-малко в нейния център. Тогава ще стигнем до положението на Скопие с неговия исторически паноптикум.

България е навсякъде,

столиците ни са много, местата на великата ни слава или скръб са навсякъде и ми се струва, че там трябва да бъдат големите паметници. За да помним и почитаме.

И само когато не знаем къде да издигнем паметник можем да прибегнем до София като столица и текущ символ на новата ни държавност.

В столицата пък има много места извън центъра, които могат да се окажат много по-уместни и допринасящи за обогатяване средата.

Представете си след години млади хора да си уговарят среща пред Самуил!? Както е днес на Царя или Александър Невски.

Бъдете сигурни, че ще знаят за кого иде реч?

Затова приветствам споровете като израз на активна гражданска позиция, но не приемам крайностите.

Още по-важно е да излезнем от темата за конкретния паметник и да поговорим за най-коректен начин за общуване с историята си. Но уважително защото пред Историята всички сме длъжници.

* Авторът е член на Центъра за изследване на Балканския и Черноморския регион и управляващ директор на "Иновейтив Енерджи Солюшънс". Бивш директор на "Делойт България" и посланик на България в Русия в периода 2000-2006 г. Коментарът е публикуван в личния му блог.