Българската дилема (Размисъл през погледа на Емен Кейе, един от създателите на БНБ)

от "портала "Култура"

Всяко отдалечаване в исторически или физически план няма как да не разширява гледната точка. Дистанцията от актуалното съвсем не е бягство, нито е търсене на уют другаде, тя е насъщна необходимост. Така се разгръща истинската линия на жизнения хоризонт; явява се част от онова, което инак остава скрито за нас.

Актуалността е също поток, неизбежно отвеждащ нанякъде. Въпросът е накъде.

В миналото като настояще? В настоящето като минало?

За да "снизя" линията на хоризонта, ще се позова на все "по-актуалния" пример с едно видео, в което двама банкери, единият от тях гуверньор на БНБ, пеят "с призив" към публиката "Назад, назад, моме Калино…". Автентичността на видеото бе потвърдена от досегашния управител на БНБ. Въпросът е, пак повтарям, къде "назад" или съответно "напред" ни води всичко това. Без изобщо да възнамерявам да анализирам самия "нестандартен видеоклип", който се оказа и не съвсем "спонтанен", доколкото, по признанието на Иван Искров пред БНТ, целта му била "да предупреди други хора в държавата, че не трябва да се натиска мажоритарния собственик" на КТБ. Така излиза, че осветляването на една "мустаката сянка" може да се приравни, ни повече, ни по-малко, до "ужасен опит за дестабилизирането на държавата".

В стеснения хоризонт на един дансинг, съчетан с алкохолните пари, може и нещата да изглеждат така, колкото и този факт да не е никак въздигащ за авторитета на финансова институция, чиято история почти съвпада с тази на изграждането на новата българска държава.

"Назад, назад" към какво обаче? Отговорът е съвсем прост:

към газенето в една и съща кал
която българският мислител Цветан Стоянов определя като онзи материал, от който държим да извайваме колективната си участ.

Ала за да разчистим малко пластовете, като поне за миг напуснем "битовата кал", ми се иска да се върна близо век и половина назад към наблюденията за "българската дилема" на един чужденец. Днес той е почти забравен. Няма да откриете името му в учебниците. Нищо че, подобно на чеха Константин Иречек, е смятал себе си за "истински българофил" и има безспорен принос за изграждането на следосвобожденска България. Той е французин, нарича се Емен Кейе, и е може би същинският създател на БНБ, доколкото лично подготвя обнародвания през 1885 г. Закон за Българската народна банка. Издал е няколко книги в края на XIX в., посветени на България, които през последните години видяха бял свят у нас, благодарение на усилията на историка доц. Георги Пеев. Убеден съм обаче, че малцина са имали шанса да разгърнат "В България и Румелия" (София, Полис, 2006) или "Началото на българската независимост и княз Александър" (София, Полис, 2014). Затова, воден от убеждението, че отдалеч известни пролуки в националната участ стават значително по-видими, ще се опитам накратко да преотстъпя думата на този французин, изковал първите финансови и банкови закони на България, та да видим през неговите очи националната съдба на една нова държава, с която той е кръстосал съдбата си.

Иронията на историята е как този размисъл ни пренася "днес" и "напред", за разлика от музикалните опити на актуалния гуверньор на банката с неговото "назад, назад".

И тъй, искам веднага да уточня, че книгата на Емен Кейе за българската независимост е водена под формата на дневник, в който освен мнения на първостроителите на съвременна България, откриваме и немалко съкровени мисли на първия български княз  – Александър Батенберг.

От тях проличава, че

"българската дилема" винаги и първо се определя "отвън"

а чак по-сетне "отвътре" и от самите нас.

И, както може да се очаква, все опира до отношенията ни с Русия:

Аз съм уверен – заявява Александър Батенберг – че в края на краищата Европа ще прозре каква е играта на руснаците, както и моята. Тя ще одобри пътя, по който вървя. Русия допринесе за изграждането на България и това не буди съмнение, както и дължимата й признателност. Ние не го забравяме и за миг, каквото и да казват. Защо обаче трябва да оставим руснаците да завладеят тук всичко и да унищожат още в зародиш кълновете на западната цивилизация чрез въвеждането на принципите на една изостанала и корумпирана администрация?

А ето и разгърнатото формулиране на дилемата малко по-нататък:

Една от най-интересните особености на спектакъла, на който присъствам, е специфичната роля, която играе Русия, за да поддържа напрежение, превърнато от нея в опорна точка на политиката й. Въпреки че е възможно най-малко либералната нация на континента, тя застава начело на всяко либерално движение. Тази абсолютистка власт, която се крепи само на полицията и потисничеството, проповядва правата на човека сред други народи. Тя слага намордник на своята преса, но извън границите си я ласкае, подбужда и купува. Това е връхната точка на човешката комедия.

Няма как да пропуснем, разбира се, прерастването на тази дилема в извечното българско противопоставяне и делене. Нашето "филство" и "фобство" – "за" Русия или "против" нея. Ето тезата на Александър Батенберг:

По-образованата класа се откъсва от руснаците, които в интерес на истината никога не е обичала страстно. Но селянинът им остава верен. Както и духовенството, което в своите молитви споменава името на руския цар преди моето.

С което французинът Емен Кейе не е съвсем съгласен и на свой ред излага наблюденията си:

Колкото до селяните, тези чувства без съмнение са били силни в началото, след Освобождението, но тази сила намалява, както е нормално за човешкото сърце. Руснаците скоро ще станат, ако вече и не са, най-малката грижа на шопа – дяволски практичен, много алчен за печалба, интересуващ се най-напред за своята нивичка, за вола си, за жена си и децата си, за кучето си… и за руснаците. В такъв ред са грижите, които изпълват суровата душа на българския селяк.

Опасенията на Кейе за бъдещето на България вървят и по друга линия – заради трайната дисфункция на българския политически живот.

Изборите в България са мека глина
– пише той в книгата си "В България и Румелия" – тя запазва отпечатъка само от най-последния, енергичен натиск… Чиновниците, рожби на политиката, живеещи или умиращи чрез нея, се стараят много по-малко да изпълняват служебните си задължения, отколкото да се ориентират по кой вятър да обърнат платната си; едните – верни на властта до степен на слугинаж; другите – враждебни – до предателство. 

А какво правят избирателите? Въпрос, от съществено значение, както преди век и половина, тъй и днес:

Селянинът гледа накриво кмета, попа и даскала, защото те са по-близо до него и той се страхува от тях. Подложен под натиска на противоположни позиции, притесняващ се, че не разбира какво точно се иска от него, без изобщо да се интересува от "господин депутата", той е също толкова затруднен при пускането на бюлетината си, колкото магаре, ако го карат да свири на флейта, и би плащал доброволно всеки път, ако можеше да не гласува".

Тук трябва да признаем, че нещата се претърпели радикална промяна. "Модернизацията" е факт. Днес масово избирателите биват атакувани с пари, за да продадат гласа си. Което, уви, по-скоро превръща средностатистическия избирател от гражданин в магаре, опитващо се да свири на флейта.

"Разни хора, разни идеали", както бе писал навремето Алеко Константинов.