10 на 10 за Вежди Рашидов

Из Поредицата "10 на 10"  

Качества:

1. Талантлив скулптор – Талантът му е оценен не само у нас. Безспорно. Един от малкото политици, за които никой не се съмнява как си е спечелил парите. С ръцете и моженето си.

2. Познава проблемите на гилдията. Пак рядко срещано явление в българската политика. По-често, за съжаление, се случва министрите да са хора, напълно непознати за гилдията. Беше време, когато дори премиерът (Орешарски, бел.ред.) не им знаеше имената. Рашидов е в творческите среди много преди да е министър.

3. Биография. Скулпторът Вежди Рашидов е в публичното пространство много преди да се изкуши от политиката. Едва ли има българин, който да не знае кой е. Никой не може да обвини Рашидов, че биографията му започва с ГЕРБ или с която и да било политическа партия, че е постигнал успехите си само и единствено благодарение на премиера Борисов (каквито обвинения има за редица други министри). В случая на Вежди Рашидов по-скоро е обратното. Той трупа повече негативи, отколкото позитиви в личен план от участието си в държавното управление.

4. С позиция и мнение. Никога не се е страхувал да изразява мнението си открито, ясно и категорично. И колоритно. Без увъртания, мрънкане и неясни тези. При това с пълното съзнание, че това ще му създаде врагове. “Ние оставихме всички мангизи да минават през една банка заради медиен комфорт”, призна Рашидов през 2013 година в неформален разговор с журналисти. “Всички ли сме роби само на един дебел, грозен, на 20 години милионер бе, да му е…”. Всички ли сте роби на такъв изрод, нямате ли смелост… Как е станал този боклук мултимилиардер на 20 години и е изкупил всички хора и за 1000 лева заплата всички му слугуват. Няма медии. Аз оня ден се обаждам на Валя Велева и казвам – искам да направя интервю, а тя казва: о, моля ти се недей. После звъня в “Стандарт” на Славка (Бозукова – гл. редактор на изданието – б.а.), нарочно го правя… Петьо Блъсков изцяло се е продал. Останаха “Дневник”, “Капитал”, в. “Сега” – така останаха независими, но те ще ги задушат. На Сашо Дончев (собственик на в. “Сега” – бел.ред.) не му пука, защото вестникът му е бутиков.”  Грозната истина, дамм. Изречена не по най-културния и най-финия начин. Но истината. В държавата, в която истината отдавна е дефицит, а лицемерието сякаш се е превърнало в единица мярка за успех, да назовеш истината е достойно. Веднага беше нападнат за лукса да бъде честен. “Какъв е тоя език”, възкликнаха редица префинени люде, които се припознаха в описанията, изречени от Рашидов. Защо не бяха толкова гнусливи, когато “продадоха” достойнството и авторитета си за пари, подхвърлени им като на бездомни кучета, питаме се ние.

5. С чувство за хумор. Знаем, че е клише. Но е и сериозно преимущетво. Да умееш да се шегуваш и със себе си, и с другите, винаги е позитив. Без значение дали си министър или не.

6. С характерно присъствие. Вежди Рашидов е от министрите, които не оставят никого безразличен. Не познавам човек, който да няма мнение за културния министър. При това “няма среда в любовта” по адрес на Рашидов. Силно обичан от едни и откровено нехаресван от други, Рашидов може да бъде обвиняван в куп недостатъци, но със сигурност не можем да му лепнем етикета: “безличен”. А това, извинявайте, никак не е малко в страна като България, където половината министри във всеки един кабинет през последните 25 години са толкова незабележими, че не можеш да им запомниш името до края на мандата им, а след това безвъзвратно го забравяш. Е, Рашидов със сигурност няма да остане незапомнен.

7. Никога не е използвал произхода си, за да трупа дивиденти. В България сме се нагледали и наслушали на всевъзможни изказвания и манипулации на тема: “етнически мир”, “вие ме дискриминирате, защото съм турчин” и прочее опити за политически дивиденти, заради малцинствен произход. До болка втръснала и обидна за всички хора роля на жертвата, която не успява да се реализира, защото е дискриминирана. Чест прави на Вежди Рашидов, че никога не е спекулирал с турския си произход. А това е по-скоро изключение в българската политика. Една партия съществува 25 години почти единствено, заради мантрата “етнически мир”. Рашидов винаги е бил еднакво толерантен и широкоскроен в отношението си към всички етноси. Поведение, което не можем да отминем без да му сложим положителен знак.

8. Инициативен – Определено не е от министрите, които се спотайват в ъгъла, за да не вземат да сбъркат. Един от активните и дейни представители на властта, безспорно.

9. Опита се да наложи пазарния принцип в културата – Един от най-големите проблеми на българските културни дейци и интелектуалци е, че са свикнали да разчитат единствено на държавна помощ. Повечето хора на изкуството у нас не могат да се разделят със социалистическото разбиране за култура и пазарният принцип в изкуството им е абсолютно непонятен. За тях думата “комерсиален” винаги е мръсна. Не умеят да разглеждат себе си като продукт, не умеят да се продават. А, макар и да звучи грубо, талантът се състои и в това да успяваш да продадеш творбата си. Камен Донев е блестящ пример за това. В този смисъл, Вежди Рашидов е може би първият български министър на културата, който се опита да наложи пазарния принцип сред хората на изкуството. Естествено, че това веднага му създаде много откровени врагове. Но, извинявайте, аман от неразбрани интелектуалци, които ни втълпяват, че правят високо изкуство, ама обществото е безпросветно стадо, което не го разбира. Изкуството е за хората и ако не можеш да стигнеш до тях, може би е време да се замислиш. Много е лесно цял живот да мрънкаш и да обвиняваш колективния образ “народ” за неуспеха си. Адмирации за Рашидов, че се натовари с непосилната задача да пребори това нафталинено схващане.

10. Умее да скъсява дистанция – Полезно качество в политиката, особено у нас. Естествен, непринуден (понякога прекалено), Рашидов със сигурност не може да бъде обвинен в дистанцираност, студено отношение и резервираност към хората. По-скоро изключение сред представителите на властта.

Недостатъци:

1. Краен и недиалогичен. Обикновено е съгласен с чуждото мнение само когато съвпада с неговото. Всички, които не вярват в тезите му, в реформите, които предлага, в музеите, които открива, в работата му, са неблагодарници, “антибългарски патриоти”, биват веднага обвинени, че “плюят всичко”, той се сърди, обяснява ни колко много работа е свършил за нас, пък видиш ли ни сме страшно неблагодарен народ. “Вместо да получиш радост от обществото, получаваш кофа с помия”, заключи преди време Рашидов. Извинявайте, господин министър, но Ваше задължение е да вършите работата си качествено. За това получавате трудово възнаграждение. Не очаквайте благодарствени речи, теманета и кравешки, покорен поглед от хората. Рашидов създава впечатление, че изобщо не може да приеме, че гражданите имат право на собствена позиция, на критично мислене и на критика. “Комунизмът си отиде, спете спокойно, деца”. Само Ви напомняме, ако случайно Ви е убегнало.

2. Кадрова политика – “Сашо Морфов искаше, сложихме го за директор да види дали е лесно. Не е лесно, защото отговорностите са големи – има 300 артисти, които чакат своята прехрана от труда си. Когато един мениджмънт е лош, за това не е виновен министърът на културата, не управлявам аз театрите, не съм директор на училищата. Няма драма в Народния театър. Ще има конкурс, но нека малко да дадем на Сашо Морфов възможност…”, заяви преди време Вежди Рашидов.  Ама, наистина ли това е принципът за подбор на мениджъри, господин министър? Всеки, който “поиска” ли бива назначаван? Говорим за най-големия театър в България. За един от храмовете на културата. Не сме от всичколозите, не сме и театрални критици, нямаме намерение да даваме оценка на ръководните способности на Александър Морфов, но изказването на министъра е, меко казано, неприемливо. Метафора на цялостното отношение към подбора на мениджъри в културните институции.

3. Липсата на достатъчна прозрачност и откритост – Цялостното поведение на Вежди Рашидов е на човек, който смята, че е недосегаем и не дължи обяснение за нищо никому. Всеки, който си позволи да зададе неудобен въпрос, пак влиза в графа “лоши неблагодарници” и дотам. А глупави и неудобни въпроси няма, има витиевати, неясни отговори, които остават съмнения.

4. Спорното минало – Отделяме му специално внимание, защото въпреки таланта си, Вежди Рашидов има спорна репутация и далеч не най-чистото минало. Връзките с Мултигруп, прозвището “главен мултак на Републиката” все още горчат и не му носят позитиви. Абе, доста му е некултурна биографията на културния мнистър. Това е багаж, който винаги ще си носи и който винаги ще поставя под тежко съмнение дали именно Рашидов е най-подходящият човек, който да се грижи за културата и духовното израстване на нацията.

5. Обича да работи на принципа “Разделяй и владей“ – Подобно на колегата си Петър Москов, Вежди Рашидов също много обича да настройва различни гилдии помежду си. Театралите срещу музикантите, художниците срещу кинаджиите. (Централизиране на средства от бюджета в мегаломанския проект “Квадрат 500″ или както Рашидов обича да го нарича “български Лувър”, докато се орязват бюджети на регионални оркестри и театри.)  А както вече припомнихме на здравния министър, това никога не е правилното поведение. Накрая всички ще намразят Вас, господин министър, предупреден сте!

6. Егото. Май по-голямата част от останалите негативи на министър Рашидов са следствие на егоцентризма му. “Аз съм отворил вратите на Нотр Дам”,  “аз им дадох еди-какво-си”, “аз им направих реформа”, “аз върнах хората в театрите”, “аз оставих едно работещо министерство, сега го намирам с дългове”…. Аз, аз, аз! “Не сте имали такъв министър, който сърцато да е работил за нацията си.“, припомни ни без излишна скромност Рашидов. Да не вземем да забравим какво съкровище си имаме… Прекалено е, господин министър. Наясно сме, че хората на изкуството често са нарциси, но все пак, внимавайте да не се удавите, докато оглеждате лика си в реката.

7. Езикови гафове и недоразумения – Езикът на Вежди Рашидов може да бъде определен по-скоро като примитивен, за съжаление. Народняшки, често арогантен изказ, се лее доволно от устата на културния ни министър. Фактологичните неточности и непроверената информация също го следват неотлъчно. Примерите могат да бъдат събрани в сборник “как не трябва да се държи културният министър на държавата”. За да не сме голословни, прилагаме кратка извадка от езиковите извращения на Вежди Рашидов. “Митовски, къде си бе, да му е.. майката!” (ругатнята се чу в национален ефир, бел.ред.), “Искам да направя чудовищен концерт в Болшой театър с най-големите ни гласове – от Пендачанска до Гена Димитрова, заяви с патос културният министър, пропускайки факта, че, за съжаление, Гена Димитрова не е сред живите. “Изведнъж излиза един хорист и за 50 лева оплюва всичко – получиха колкото един министър, 35 евро. Човекът си има самолетния билет, дневните са му осигурени, хотелът – 100 лева ще му дадем, да се успокои и да не пее, ако може. Айде аз ще му дам 50 лв. от моя джоб”.Скандалното изказване на Вежди Рашидов по адрес на хориста на Йоан Кукузел Георги Петров около българската изложба в Лувъра – класически пример за неадекватно, обидно и неприемливо поведение от страна на представител на държавното управление. А то уронва престижа на цялата институция Министерство на културата.

8. Двойният аршин. Обективността не е силна страна на Вежди Рашидов. В продължение на няколко месеца всички бяхме принудени да слушаме и гледаме страданията на министъра за загубените му пари в КТБ. (Сякаш не е знаел, че гарантираният от държавата влог е в пъти по-малък от сумата, която е държал в печално известната банка. Ама, пустата му нереално висока лихва, как да не се изкушиш?) Когато обаче хористът заговори за пари, беше обвинен в национално предатеслтво. Как можа да си позволи Георги Петров да иска пари за труда си, ама ха! За чест и слава на Републиката трябва да се пее, не срещу заплащане. Това се опита да ни внуши министър Рашидов и хич не беше коректен. Много е лесно да изискваш патриотизъм, когато става дума за чужди пари. Случаят “Мишел Бонев”  и филмът й “Сбогом, мамо!” по време на първия му мандат е другият емблематичен пример за различните аршини, с които мери културният ни министър. Тогава лично Вежди Рашидов се разходи до снимачната площадка, за да поздрави сценариста и режисьора на продукцията – българката с италиански паспорт Мишел Бонев, предизвикала куп скандали в Италия. (Само бърза разходка из италианските медии е достатъчна, за да се установи спорната репутация на госпожа Бонев). Въобще деленето на творците на “наши хора” и всички останали не е добра атестация за нито един представител на властта.

9. Отношението към медиите – Мисленето, което Вежди Рашидов демонстрира около прословутата -делегация в Лувъра, беше ще-вземем-едни-журналисти, ще-им-платим-и-ще-ги-нахраним, за-да-ни похвалят-после-и “да не си създават проблеми”. А това далеч не са нормални отношения между медии и власт. Еднакво срамни са и за двете страни. Журналистиката не бива да се храни от властта. Порциите винаги са мазни и накъртват, най-вече на хората, които очакват да бъдат информирани. А на еволюцията му по отношение на медии и журналисти би завидял всеки сценарист на турски сериал. Валерия Велева и Петьо Блъсков, които самият Рашидов обвини, че са се “продали” през 2013 година (виж т. 4 в Качества, бел.ред.) бяха на първа линия по време на разходката във френската столица. Велева дори представи книгата си в Лувъра (и до днес остана неизяснено кой плати за рекламата на Велевото творчество). Друга слабост на министъра е да се кара на журналисти, когато му задават неудобни въпроси, да се сърди в ефир, когато му пуснат мнението на опонента му (пак с хориста Георги Петров, с когото Рашидов дори отказа да разговаря в национален ефир, защото “аз говоря с ръководителя на хора, не говоря с хориста”.) А трудовата характеристика на един министър не включва намеса в политиката на която и да било медиа. Това е принцип в целия свят, господин Рашидов, не е измислен от “неблагодарните” българи.

10. Лувърът, изложбата, делегацията в Париж – Толкова много се изговори, толкова пъти го споменахме и ние, че се изтърка отдавна, но няма как да го пропуснем. Учебникарски пример за отвратителна реализация на иначе чудесна идея. И не, проблемът не е, че българите всичко оплюваме, господин министър! Проблемът е, че всичко около прословутата изложба беше съпътствано с гафове – от подбора на журналистите, които да пътуват с Вас, през отношението към ангелогласните хористи до неяснотата къде отидоха парите от билети за изявата на “Йоан Кукузел”. Абе, да се изходиш на метеното, ако можем да влезем във Вашата образна стилистика.

Вместо финал: Изкуството е фина, изтънчена и деликатна материя, господин Рашидов. А хората на изкуството често са чешити, особняци и с голямо его. Вие най-добре го знаете! Но в момента сте представител на властта. Повече политик и по-малко скулптор! В момента не отгавяряте само за собствените си произведения, а за цялото българско изкуство, духовното развитие на обществото и достойнството на всички хора на изкуството! Борете се за култура с културни средства!

Министър Вежди Рашидов: Панагюрското и Рогозенското съкровище предизвикват интерес по цял свят

София. Панагюрското и Рогозенското съкровище предизвикват интерес по цял свят. Това каза в интервю за Агенция „Фокус” министърът на културата Вежди Рашидов, по повод на провелата се изложба „Епопея на Тракийските царе – археологически открития в България” в Музея „Лувър”, част от която са двете съкровища. „Фокус на изложбата беше Одриското царство. За пръв беше представен пълният гробен инвентар на богатите погребения на тракийски аристократи. Централната част на изложбата показа царското погребение в могилата „Голямата Косматка” край Шипка, считана за гроб на Севт ІІІ”, посочи министър Рашидов. Като основен акцент на изложбата той посочи бронзовата портретна глава на тракийския владетел и поясни, че авторитетното издание „Фигаро” я е определило като „истински шедьовър и чудо на античното изкуство”. „До нея бяха представени шлемът с името на царя и неговите наколенници, разкошният златен венец, богато инкрустираните със злато меч и ножница, златна чаша, сребърна и бронзова кани, амфори за вино, златните апликации от конска амуниция, нишките от златотъкан килим и др. Наред с богатите и представителни гробни комплекси на тракийските знатни аристократи, за пръв път се акцентира и върху градската култура. Бяха представени два основни градски центъра от земите на Одрисите”, обясни още министър Вежди Рашидов.

До момента се проведоха два научни форума, провокирани от изложбата в музея „Лувър”. Това каза в интервю за Агенция „Фокус” министърът на културата Вежди Рашидов, по повод на провелата се в музея изложба „Епопея на Тракийските царе – археологически открития в България”. „Първият - „Валоризация на културното наследство, музейна политика, реставрация, комуникация и медии", се състоя през месец март в София и беше организиран съвместно от Министерството на културата и Музея „Лувър”. За участие в него у нас пристигнаха именити френски експерти, които обмениха своя опит с нашите специалисти. Само преди няколко седмици в Париж се проведе и престижна международна конференция, отново организирана от музея „Лувър”, която беше посветена на изложбата на тракийките ни съкровища”, посочи министър Рашидов. По думите му форумът е бил озаглавен „Одриската аристокрация – знаци и места на власт в Тракия” и се е провеждал в Националния институт по история на изкуството в Париж и в Аудиториума на музея. „Домакин на една от сесиите, на която имах честта да присъствам, бе Френската академия на науките. В продължение на два дни бяха представени научни доклади за древна Тракия и ролята й в световното наследство. В конференцията участваха над 150 академици, професори, учени и изследователи от най-известните университети и музеи на седем държави. Интересът, който успяхме да предизвикаме у научната общност, е респектиращ. Ние трябва да се гордеем с нашето наследство”, категоричен бе министър Вежди Рашидов.

Безспорно изложбата „Епопея на Тракийските царе – археологически открития в България” в Музея „Лувър” е най-престижното българско културно събитие в чужбина за 2015 година. Изключителен беше интересът към нея. Това каза в интервю за Агенция „Фокус” министърът на културата Вежди Рашидов. „Можете да пресметнете колко много ценители на изкуството и на античността, от цял свят, имаха възможността през последните близо 100 дни да се запознаят с 1629-те уникални находки от българските музеи, представени в изложбата. Средно на месец над 700 хиляди посетители от цял свят влизат в залите на музея „Лувър”, а годишно – близо 10 милиона посетители. С изложбата ни в Лувъра ние влизаме в историята на световната култура. С нашата култура ние сме равни с водещите нации в света. Притежаваме шедьоври и трябва да се гордеем с това”, посочи Министър Рашидов. По думите му, интересът към изложбата се засвидетелства и от широкото и медийно отразяване. „Изложбата се радваше на изключителен интерес от чуждестранните медии. Канали 2, 3, 4 и 5 на френската телевизия излъчиха репортажи, които отразиха нашите археологически съкровища. Информационните агенции също отделиха голямо внимание на това значимо събитие. Голям брой печатни медии публикуваха обширни материали със снимки на безценните ни съкровища: например френското издание „Фигаро“ във всичките му форми, френският седмичник „Експрес”, американското издание „Уолстрийт Джърнъл“. Обширни публикации имаше и в италианското археологическо списание „Архео”, както и в няколко издания в Полша и дори в Южна Америка. Специализираното френско списание „Археологически досиета” даже посвети цял брой на Тракия и на България”, обясни още министър Рашидов. Той допълни, че публикациите в чуждестранните списания са били илюстрирани с много богат снимков материал от изложбата, което допълнително способства за нейното популяризиране. 


Иван ЛАЗАРОВ

Павката, Данчето и Брьогел Стария

Автор: Марио Николов
 Четвъртък, 27 Ноември 2014г.

Фрагмент от „Страната на лентяите” на Питер Брьогел Стария. Снимка: Alte Pinakothek, Munich

На българската култура й сложиха за втори път Вежди, а сега й сложиха и Слави Бинев.

НАБЛИЖАВА Коледа, а бях започнал да пиша този текст в началото на август. Тогава беше предизборно (за кой ли път), дъждовно, наводнително, влажно. Такова не е било поне от 2005-а. После взе, че просветна - около Голяма Богородица (15 август). Чакаше се нов кабинет и по стародавна традиция за министъра на културата никому не хрумна да наддава.Сложиха служебно един човек, той сложидруги, трети пък приклекнаха обичайно, за оцелеят поне до електоралния вот - auto replay. Из медиите като летни светкавици затрещяха имена, догадки... Не, че се промени нещо. И след изборите на 5 октомври, също не се промени нищо. Просто, сложиха твореца Рашидов. Колодата нямаше нужда дори да бъде разбърквана.

Ето че дойде време да се слагат и ръководителите на комисиите в поредното Народно събрание. Днес сложиха няколко. На комисията по култура и медии също го сложиха - председателят. Не е нито сън, нито илюзия. Нещо като черно-бяло кошмарно видение.Славчо Бинев. Явно на никой не му е било до наддаване, точно за тази комисия. Не го познавам този човек, знам само, че беше евродепутат, но така и не разбрах с какво неговата работа подобри моя и на моите сънародници живот, нито пък какъв е приносът му за развитието на българската култура и изкуство. Зная също, че едно време държеше, онова подземно кръчме на ул. „Гурко”, откъдето извиси гръд и снага не една турбофолк див...отияи дето често се разиграваха ъндърграунд екшъни. Той ще отговаря и за медиите - всъщност, там проблем няма да има - много от тях отдавна са „горе на черешата”...  

Въобще, и днес, онези от т.нар. „политически елит” - демонична квалификация, пръкнала се от нечие инфектирано с бездушие мефистофелско бълнуване, изглежда безвъзвратно е загубил представа на кой свят живее. И старателно се опитва да ни вмени същото...

Но защо все на нас се случва? Отговорът, може би е кодиран, в онази табела, окачена върху заключената с катинар врата на една тракийска гробница: „Ключа е при кмета. Ако го нема там - виж в кръчмата!” Гробница. Тракийска. Древна... Отговорът крещи, но сякаш с гласа на... мим. Защото културата е последното нещо, за което ги е еня онези от т.нар. „полителит”. Остава, обаче, въпроса, кой допуска подобни недоразумения за иначе много важни държавни постове (при това не само в тази област). Разни хора, с... еднакви идеали...Като от картина на Питер Брьогел. Стария. (Pieter Brueghel the Elder; ок. 1525-1569).Който е баща на художниците Питер Брьогел Младия (Pieter Brueghel the Younger; 1564/65-1637/1638), наричан още Адския, и на Ян Брьогел Стария (Jan Bruegel the Elder;1568-1625), наричан още Райския (и двамата родени в Брюксел - ако това има някакво значение)…

Илюстрация към „Корабът на глупците” (La Nef des Fous; 1977) на Себастиeн Брант (Sebastien Brant; 1457-1521) от френския график Робер Белц (Robert Beltz; 1900-1981). Снимка: : © Collection Artnovini.com

* * *

„Страната на лентяите”
(Schlaraffenland; 1567).

...Страна на изобилието - земя с реки от мляко и брегове от желиран десерт, в която животните бягат и летят вкусно опечени, къщите са от бисквити, а камъните са от кашкавал. Наслажденията са добродетел, а упоритата работа и прилежанието - грях. Ако нечия жена е стара и не особено симпатична, мъжът може да я смени с красива и млада, като в допълнение дори му се плаща в брой...

За първи път тази пародия на рая се появява в сатиричната поема „Корабът на глупците” (Das Narrenschiff; The Ship of Fools; 1494) от германския хуманист и сатирик Себастиан Брант (Sebastian Brant;1457-1521) - впрочем роден в Страсбург (ако има някакво значение), но подобни идеи имат и Телеклеид и Ферекрат още през V в. пр. Хр.

Брьогел Стария рисува „Страната на лентяите” през 1567 г. като остра сатира, насочена срещу тогавашното общество в родната му Нидерландия. Сигурен съм, че и през ум не му е минавало, че 450 години по-късно, не чак толкова далеч, на юг от страната му, ще има една държава, в която шепа хора ще превърнат нарисувания от него Рай в своя действителност. На гърба на цял един народ...

* * *

Тази история пък започвам да пиша за кой ли път от 2012-а и все така се случва, че по някаква причина - спирам. Но сега ще съм по-упорит... Тя е като сюрреалистичен, не - по-скоро абсурден, полет на сън и на наяве...

Тогава беше зима. Отново преди Рождество. Имахме късмет, че големия сняг натрупан по пътя от Виена за София се стопи бързо. Ъндърграунд чувствителността на автогарата Erdbergе виенска константа, която няма нищо общо с ведрото пространство на площад „Мария Терезиа” (Maria-Theresien-Platz) или пък с двореца „Хофбург”, (Hofburg), например. Но си е константа. Просто, това място е друга проекция на бившата автоспирка на несъществуващата вече Южна гара - Südbahnhof, където, пет години по-рано, при първото ми пътуване до този град като свободен гражданин на ЕС, попаднах само час след като възторжено се разхождах из Музея за история на изкуството (Kunsthistorisches Museum). Тогава, в миг почувствах как сякаш незнайна сила ме върна обратно в музея, но не като зрител, а в някое от живописните откровения с антиутопични персонажи, от картините на Брьогел. Стария.

По онова време отпътуването от този град винаги пораждаше у мен някакво необяснимо чувство на тъга. И навярно, за да засили минорните тонове в този почти гаров film noir,Вселенският режисьор ни изпрати като съседи по места... Павел и Йорданка. Павката и Данчето. И сега се натъжавам, почти до сълзи, когато си спомня за тази хем ирационална, хем до болка банална ромска двойка (някои, навярно, биха използвали и по-тежки сравнения, но аз - не!), срещата, с която се втурна в съзнанието ми като вихър и се настани в Безкрая...

На бившата австро-унгарска граница, автобусът спря за десетина минути. Павката и Данчето слязоха. Оказа се, че той е по-нисък от нея, но пък беше здрав и набит. С ръце като каменоделски чукове. Веднага си пролича, че е на ти с най-тежката и най-нископлатена работа в строителния отрасъл на EU-общността... Данчето се движеше сковано, но някак изненадващо грациозно. Носеше чантата си - евтина, леко ожулена, но чиста - с достойнството, сякаш е инкрустирана със скъпоценни камъни. Беше спокойна и скромна. В странно подобие на магазин, цените бяха като на Кертнерщрасе (Kertnerstrasse). Павката повъртя мощното си тяло из-между рафтовете и едва разбираемо каза: „К’ви са тия цени, бе!”. И докато преминаваше покрай мен ме попита: „В Германия ли сме?” Обърках се. Успях да изтърся само едно приглушено „не”, а той: „Нeма значение.” и се насочи към надписа WC...

Автобусът се плъзна по нощната магистрала; в полумрака тръгна някакъв филм... Данчето пътуваше до прозореца и когато преминавахме покрай някое осветено място, я виждах как гледа замечтано нанякъде из тъмносинята унгарска пуста. Павката се размърда и зарови здравите си ръце в найлонова торба с провизии. С нетърпеливо движение, разтвори един пакет и извади нарязан на тънко бекон. Вдигна ръка, изтегли главата си силно назад и бавно пусна полупрозрачното парче месо в широко разтворената си уста... Така - поне десетина пъти. Между хапките, говореше нещо на Данчето. Като малък булдозер, от онези дето копаят канали за кабели...

Филмът свърши. Мнозина вече спяха - до границата със Сърбия имаше около два часа и половина. Павката похъркваше, будеше се, хапваше по нещо... Докато го гледах как ту се върти, ту спи спокойно, ми хрумна, при някоя от почивките, да му покажа един малък каталог с репродукции. На Брьогел. Стария. Въобще не се замислях как ще реагира - беше ми интересно.

Към един и нещо, след полунощ, минахме КПП-то при Хоргош и скоро след това автобусът спря за почивка. След обичайните попътни „дейности”, някои извадиха цигари, други се мотаеха из магазина на бензиностанцията, а аз наблюдавах движението на Павката и Данчето, които спряха до една маса... с чадър. Той запуши... За щастие не беше студено. Приближих се неумело и се правех, че в светлината на една от уличните лампи разглеждам каталога. Попитах го: „Искаш ли да видиш. Хубави са картинките...” Прозвучах си инфантилно. Той ме погледна почти презрително - някак като със загасени фарове. „Не е задължително” - смотолевих и свалих раницата си разочарован от своята просветителскамисия. „Чакай, чакай - дай да видя! К’во е това - пари ли си давал за него?” - отново усетих нотките на презрение. „Е, няма как - купуват се тия неща” - като че се оправдавах. „Това нещо за Коледа ли е?” Беше разтворил каталога на „Избиване на младенците” (The Massacre of the Innocents, 1565-1567), но при неособено ярката светлина фигурите изглеждаха като хора, които се забавляват, карайки... зимни кънки. Дори и не си помислям да критикувам художествения метод на класика, но - признавам си - и аз доста по-късно разбрах, че в сюжета на тази творба няма абсолютно нищо празнично, а става въпрос за чист... horror. После попадна на „Големите риби изяждат малките риби” (Big Fishes Eat Little Fishes; 1556). Знаех името на картината и му го казах. „Навсекъде е така, мамицата му (е, думата беше друга)!” - лаконично каза Павката. Данчето кимна със съжаление. В очите й наистина имаше много топлина. Нещо, обаче, ми подсказваше (може да е било под влияние на Брьогел, но може и да е било следствие от изградени житейски стереотипи), че отвреме-навреме отношението му към нея не е белязано с особено благородни маниери. Сякаш усещаше, че края на почивката наближава, Павката запрелиства бързо книгата...„Страната на лентяите” - „А, и тия ли си имат като наш’те!” - възкликна Павката, без нито за секунда да си мисли, че не се досещам за кои „наши” става дума. Портрети, пейзажи, битови селски сцени, библейски сюжети... „И колко пари даде за това?”, попита ме докато вървяхме към автобуса. Казах му. Само поклати глава - стори ми се, че цената не го изненада. Данчето също поклати глава...

По пътя към Калотина Павката, който беше доста широкоплещест, спа на пътеката за пътници, между двете колони от седалки. По някое време пак похапна бекон (по неговия си начин) - пак нарязан на тънко, но от друг пакет, естествено... Повече не говорихме, дори, когато преди София, се чудеше как да се обади по телефона на някого...

Мина много време. Една събота се разхождах из виенския битпазар (Flohmarkt) наNaschmartk (там работят доста българи), когато един човек, застанал пред няколко прилежно подредени върху картон вехтории, ми каза: „Ей, художника, тука ги дават и по-евтини такива книги...!” Погледнах го - Павката. Сякаш се усмихваше. До него стоеше Данчето. Пак беше елегантна по своя си начин...

Днес, мисля, че ми просветна защо от толкова време се опитвам да разкажа тази история и все не го правя - защото не съм сигурен, че е увлекателна и, може би, че поуката не е толкова поучителна, колкото ми се иска...

Фрагмент от „Ласкатели” (1592) на Питер Брьогел, но Младия. Снимка: Архив

След тази среща на битпазара, се опитвах да си представя как с Павката (и Данчето, разбира се) отиваме в Музея за история на изкуството. Сигурен съм, че ще му харесат Рубенс, Веласкес, Ван Дайк, навярно, Тициан, Лукас Кранах Младши... „Кьотек, търкал, голи женски, дечурлига...” Дори и така да каже, зная че ще е искрен и нещо ще го зачовърка в душата му. Но, мисля си, че такава визита никога няма да се случи. Ама, всъщност, знае ли човек?.. Опитвам се да си представя, че с някой български политик отивам на изложба - ей така, да разгледаме, да поговорим... Но не мога. Дори въображението ми отказва да работи „по случая”...

На българската култура непрекъснато й слагат по нещо и по някого. Псевдокултуртрегери, „професори и професорки” със съмнителни познания, опърпани марионетки, некадърни протежета, дори - български политици... Сложиха й за втори път Вежди; сега й сложиха и Слави Бинев. Какво ли още я чака, клетата ни култура? Само да не падне в ямата като онези шестима незрящи от „Притчата за слепците” (The Parable of the Blind), нарисувана през1568 г. от Стария. Защото казано е: „Ако слепец води слепеца, то двамата ще паднат в ямата”...

В българската политика, очевидно, всякакви неща са възможни. Макар и да е абсурдно, някои я превърнаха в „Страната на лентяите” - само че лична и напълно реална за тях. А не по Брьогел. Стария.

P.S.: Вдругиден е събота. Преди обед ще се разходя из виенския битпазар…

Вежди натюр - II

Министърът на културата за Франция, за Италия, за това, което ще председателстваме през 2018 година и за други важни неща

Махаш Мона Лиза и няма Франция. Ех, да го знаех по-рано...

ВЕСЕЛИН ЖЕЛЕВ

Тази дописка не подиграва министъра на културата Вежди Рашидов. Който види в нея това, се лъже. Включително и министърът.

Рашидов е признат скулптор. Като творец и като държавен мъж той е оставил след себе си неща, които мога да се видят и пипнат. И те говорят сами за себе си.

Под негово ръководство при предишния мандат на ГЕРБ са усвоени 136 милиона лева европейски фондове за културно-историческото наследство и за съвременната култура на България. Това и най-злите му критици трябва да признаят.

Рашидов е колоритен събеседник, особено в неформална обстановка. Във формална е неформален. 

Най-хубавото му е, че няма комплекси. Той се държи, тъй както си знае, а не както другите очакват. Но май невинаги е готов да приеме, че и други могат да правят това.

Той се разсърди (и до днес не разбирам, защо на мене), когато преди година и половина публикувах един негов монолог на пресконференция в Брюксел, без да променя нито една дума.

Това беше суров словесен автопортрет. Ръбат, чепат Рашидов в оставка - по всички животрептущи въпроси - от Мишел Бонев до простестите, свалили от власт Бойко Борисов. 

Днес ще направя същото, защото преди три дни Рашидов беше пак в Брюксел за Съвет на министрите на културата и щедро изсипа материал за словесно ваятелство.

Обещавам пак да не дялам материала. В самородната си форма той е най-силен. Този път обаче няма да го оставя в един монолитен къс, а ще го надробя на по-малки парчета, между които ще се опитам да обясня защо ви занимавам с него.

Какво обсъждаха министрите пише тук. Накратко: Европейската аудиовизуална политика, работния план на Съвета по култура от 2015 до 2018 година, управлението на културното наследство, приноса на културния и творческия сектор към програмата Европа 2020.

Ето как Рашидов разказа за всичко това на журналистите със свои думи: 

"Тази тема, че културата трябва да бъде приоритет, още предишния мандат засегнахме по обясними причини. И нашето изказване беше отново в същата посока. Защото, когато се говори за култура във всички държави и в Европейския съюз, като че ли културата е малко придатък към общото".

Ако съдя по заключенията на Съвета, темата му не е била точно тази, но да не издребнявам. "Това не е разговор между художници", както казал бръснарят на Дьолакроа, когато последният се опитал да плати за услугата.

Не мога да не се съглася с министъра, че културата трябва да е приоритет. Питайте Бойко Борисов и финансовия му министър. Сигурен съм, че и те ще ви кажат същото. Докато не им поискате пари за приоритета.

Рашидов обаче иска и му дават. А на други - не. Той обяснява на репортерите как става номерът - искаш 600 милиона, дават ти 100. "Берекет версин".

Рашидов е третият човек, когото чувам да говори за себе си в първо лице множествено число - "нашето изказване". Първите двама са папата и Тони Филипов, д-р. Последният се кодоши, като се прави на папа. 

Рашидов обаче не се кодоши. В "нашето изказване" говори колективният му дух (team spirit), който иначе рядко ще забележите в самотния свят на художника.

Рашидов е творец. Чужд му е дървеният език на европейските институции. Напълно разбираемо е, че изказването, което е прочел пред Съвета, е колективно дело. И той честно го нарича "нашето изказване". А други не го правят. Те казват "моето изказване" за това, което други са им писали. 

От двете страни на министъра седят две помощнички. Колчем журналята зададат педантичен въпрос, свързан с числа и дати, той им вика "помагайте".

И те помагат. Като курдисани са - всичко знаят и цитират. Но радиото недоволства. Не говорете върху министъра, неговият глас ми трябва за записа, не вашите. Криза в жанра. 

Продължавайки разсъжденията си за културата като приоритет, Рашидов за малко изпада в необоснован според мене оптимизъм: 

"А днеска по изказването почти на всички, се оказа, че тя (културата - б.а.)може да бъде основният приоритет, защото благодарение на културата всяка държава има своята идентичност". 

Дума да няма, че културната идентичност е важна. Но точно сега ЕС да я обяви за свой приоритет, ми се вижда малко пресилено. Поне като слушам големите клечки по върха му. На тях само заетост, растеж и инвестиции са им в устата. Щото на 25 милиона безработни европейци идентичността им е последна грижа. Те са готови и в бившите африкански колонии на страните си да отидат, ако там има кой да ги наеме. 

Може да е така, но пред колегите си Рашидов находчиво е отстоявал приоритета (без много детайли в словореда и съгласувания по род и число): 

"Дори аз така малко иронично показах, че на масата не седи по програмите европейските пречиствателни станции, а винаги седи изкуството на Сиена.(фотоалбум, който италианското председателство на ЕС раздава на участниците в Съвета от  - б.а.) - във всяка книга...И като се обърнете, виждате, че културата е идентичността".

Не е нужно да се обръщам. Министърът срещу мене е живо потвърждение на думите си.

"Много важно нещо. И за да бъде приоритет, трябва наистина да се бориме в Европейския съюз. Не за друго, а защото, ако махнете Колизеума, ако махнеме Пантеона, фонтана Треви и още, които там обекти вземете, Ватикана, който също е паметник на архитектурата...Има 60 милиона италианско говорещи хора, които вървят по един път, асфалтено шосе и ядат и умират. Без идентичност. Няма Италия с една дума".

Надявам се това прозрение да е отворило очите на Дарио Франческини, италианския колега на Рашидов, в каква страна живее. И на какво се крепи нейната идентичност. Впрочем длъжността на Франческини не е "министър на културата" а "министър на културните обекти, дейности и на туризма". Т.е. на неща, които могат да се администрират.

Рашидов сподели , че е помогнал и на френската си колежка, госпожа Фльор Пелерен да види родината си с нови очи. Ето как:

"Същото е и Франция. Ако махнеш Лувъра, Операта, каквото и да вземеш като паметник на културата, ако няма Мона Лиза, няма такава култура. " 

Добре де, ама някой възнамерява ли сериозно да "маха" Колизеума, Пантеона, Ватикана, Лувъра, Операта и Мона Лиза? Тия министри това ли обсъждат на съветите си?

Освен това, Джокондата е в Париж, но май я беше рисувал един италианец, който я донесъл във Франция през 1516 година, т.е. осем години, след като я е завършил. Част от чия идентичност е тя? Италианската? Френската? Европейската?

Една колежка се усъмнява, че културата наистина е изместила асфалта в приоритетите на правителството Борисов - II.

Рашидов осветлява и нея:

"Асфалтът е необходим, разбира се, две мнения няма. Много е приятно като се возите тук по белгийските пътища. Много важно нещо е това. Но казвам, че идентичността на една нация не се определя по това, ами по това".

Ясно ли е сега? Не по това, а по това.

"Айде по-късно да говорим, че след това излизат едни материали в София, да се чудиш Шекспир ли ги е съчинявал", добавя той.

Ех, господин министър...Приятно слышать. Но не е педагогично да се говори така на журналисти.

"Защото е много важно всяка нация да започне бъдещето си с историческото си наследство", продължава монолога си Рашидов.

Така е. Само че ние все от него почваме и все там си оставаме. В миналото. При наследството. 

"Ние затова не сме популярни, защото нас ни интересуват много по-дребни неща и никой не ни знае. Всички знаеме, какво е Сиена. Аз например го знам. Всички знаеме какво е Италия, какво е Франция и върху какво лежи, с какво е популярно това. Това би било хубаво и за България да се случи",казва Рашидов.

Как да не се съгласиш? И обяснява, защо не се случва.

"Да, трябват едни средства. България, разбира се, няма какво да криеме, една от европейските страни с най-нисък бюджет към вътрешния продукт - 0,4, докато на Франция, която е в тежка криза, също европейска, е 3,9. Македония, да не говорим - 1,8 и така".

Заговори ли артист за пари, става мазало. Пък бил той и артист-министър. При това не сме обсъждали КТБ и изгубения влог на Рашидов там. Това беше под нивото на разговора. 

Но нали, джанъм, културата беше приоритет? Изведнъж - нямало пари за нея. Ами като няма, значи няма и приоритет. Другото е араламбене - по Радичков.

Българският държавен бюджет, отнесен към брутния вътрешен продукт (БВП) съвсем не е най-нисък в ЕС. Той преразпределя близо 40 на сто от този продукт. Друг е въпросът, че 0,4 на сто от БВП у нас отива за министерството на Рашидов. Което може би обяснява начина му на изразяване. И не само неговия.

Може би министърът е имал предвид именно съотношението на бюджета за култура към БВП, но няма как да познаем това по монолога му. За министрите, особено пред медии, е важно нещо, което на артистите е простено да пренебрегнат: Да говорят точно това, което мислят и да мислят, какво говорят. Рашидов може да не го прави, но има добри намерения: 

"Така че, да, приоритетът е да имаме условия да ги извадиме паметниците на културата, да развиеме самата култура. Ние сме дали на света от най-голямата иконописна школа до Кристо. Големи имена. Имаме ги, не защото ги нямаме. Но това не значи, че оставяйки бяло петно 25 години, няма млади талантливи хора. Но нямаме възможност да ги извадиме. За да може този процес да е плавен и да върви по някакъв плавен начин напред.  Това беше темата. И аз смятам, че оттук нататък бавно ще се събудиме всички в комисиите и в Съвета на Европа."

Не бавно, господин министър, не. Животът ми мина под властта на бавно събуждащи се хора. Няма за кога повече да ги чакам да се наспят. Овен това талантите на България, едва ли разчитат на Вас да ги "извадите". Границите са отворени. Който наистина може, се "изважда" сам.

Освен това не разбирам, за какви "комисии" говорите? Европейската комисия е една. Много комисии има в Европейския парламент, но какво общо имате вие с тях? И какъв Съвет на Европа? Той не е в Брюксел, а в Страсбург и е организация извън ЕС. Това, в което вие участвахте миналия вторник, беше Съвет на ЕС. 

Заплитането в институционалната джунгла обаче продължава:

"Разбира се, не е тайна за никой, че 2018-та България ще трябва да председателства Комисията", съобщава Рашидов.

Тайна е, г-н министър. Поне за мене. Според последните ми данни през 2018 година Европейската комисия трябва да я председателства още Жан-Клод Юнкер. Освен ако дотогава мястото му не заеме някой българин.

Това, което България ще председателства през 2018-а, е Съветът на ЕС (не Съветът на Европа). И ако тогава сте още министър, Вие ще трябва да седите там, където седеше колегата Ви Франческини и да правите това, което той правеше. Няма да  има кой да ви подсказва. Няма да има на кого да разпоредите: "Помагай" и той да ви изпее урока. Няма време, господин Рашидов. Буденето трябва да е бързо. По тревога. 

Защото следващата Ви реплика наистина е тревожна:

"И е хубаво още отсега да бъдеме много по-активни - и в изказвания, и в участия и във взимане на решения". 

Точно това според мене е по-добре да не бъдете точно сега. Добрата практика е: Първо четем, после говорим.

"И онова, което е важно, разбира се, давам си сметка, че, когато ние председателстваме, тези месеци ние трябва да покажем най-доброто на националната ни култура", твърдите Вие.

Трябва. Само че председателството не е изложба. То е организация на още 27 държави-членки, прокарване на законодателство, посредничество в трудни преговори. Най-малкото, което трябва да знаеш при него, е, къде се намираш. И какво председателстваш.

Вие обаче, макар и човек на духа, все мислите за пари:

"Всичко това, разбира се, като говорим за това, което трябва да представим, са едни пари. Нали, като трябва да докараме тракийските съкровища, са едни средства. И го казвам отговорно, защото кризата ни е голяма в момента. Много е тежка ситуацията в държавата."

Така е. Вие сте живото доказателство. 

"Въпреки всичко трябва да се случват нещата", продължавате Вие. "Имаме уникални произведения и сме уникална държава с проклети хора". 

За последното живият пример съм аз.

Преминаваме към срещата на Рашидов с Кристалина Георгиева, заместник-председател на Европейската комисия по бюджета и човешките ресурси.  

"Ще ви кажа какво говорихме. Няма никаква тайна. Тя е шеф на бюджета, разбира се... Много въпроси има от страна на българските творци за това да могат да кандидатстват персонално като бенефициенти за някакви проекти примерно - театри и кино, книгата също, защото книгата миналия път много малко успяхме за книгата да направим, но този път ще ми бъде така един приоритет, защото имаме силна литература, но непопулярна поради това че няма преводачи...Може би трябва да върнеме писателските срещи, които бяха от соца, защото те работеха като една много интересна машина. Сега, как ще го наречеме? Когато едно нещо е добро, няма нищо обидно да го вземеш и да го върнеш. Ако то работи. Тогава какво ставаше тука? Правеха едни срещи, където идваха най-големите писатели на света и правеха един обмен на литература. Заедно с тях идват и издатели да търсят интересна литература. А между тях идваха и преводачите, които трябва да работят за превода и за издаването. И само по себе това става една много интересна машинка на обмен. Даже институциите толкова не са се ангажирали, те сами си вършеха работа помежду си. Имаше, така, резултат".

Чакай сега. Почнахме от Кристалина Георгиева и стигнахме до писателските срещи в София, дето ги правеше Людмила Живкова. Каква е връзката?

Иначе всички искаме Европа и светът да знаят повече за българската литература. Калин Терзийски и Милен Русков дадоха своето за това. Спечелиха Наградата за литература на ЕС през 2011 и 2014 година и той ще плати за превода на книгите им в държавите-членки на съюза.

В същото време се питам как така нобелистите за литература от две съседни нам страни Орхан Памук, Георгиос Сеферис и Одисеас Елитис са световно известни и преведени без еврофинансиране, писателски срещи и "машинки за обмен"?