Lubo Kanov, 5 юни

Lubo Kanov

5 юни  2015

Интересно е да се знае дали с времето нашите сънища започват да стават все по-реалистични и се доближават до будното ни състояние. Не е изключено съдържанието на съня на застаряващият човек да деградира от буен и необуздан "наратив", пълен със странна символика, с фантастични обстоятелства и причудливи случки, които са невъзможни във физическия свят, да се съсухря и приземява в полубитови сънувки, неразличими от баналното всекидневие. Такива сънища дори по-лесно се разказват.
Неотдавна сънувах, че споря с някакви хора, да ги нарека сътрапезници, в някакво бирхале, на тема съдбата на България. Опитвах се да им обясня някакви общи неща, които всеки буден знае, факти достъпни от всеки справочник, които съвсем не изискваха сънуване, за да ги проумееш. Например, че населението на България е по-голямо от това на Дания, Норвегия или Ирландия и че до сравнително неотдавна е било някъде около три милиона. Събеседниците ми настояваха, че българите измират и са обречени, цитирайки фактите за циганската демография и раждаемост, съпоставена с българската. Ще бъдем претопени, настояваха те. Аз възразявах, опирайки се на аргумента за някакво национално качество, което в съня си нарекох жилавост. Спомням си, че в отговор се чуха смехове, които прозвучаха неизвестно защо като цвилене на коне. Може би се обади тук някаква скрита прабългарска тема, но аз не се оставих да бъда отвлечен в странични посоки, както се случва обикновено. Направо минах към главния си довод. Той беше, че циганите са индоевропейци и като такива имат двойствена природа, т.е. те принадлежат едновременно и на Индия и на Европа. Някой плахо предположи, че тогава те са по-скоро евразийци, но аз повторно не се оставих да бъда отвлечен встрани от същността на въпроса и заявих, че те са световни хора и принадлежат на света, а не на България.
"Светът трябва да ги приеме в себе си, като част от своето многообразие! -заявих аз разпалено и добавих - Те са пишката на света, така като германците са неговия даймлер, а италианците са неговата паста!".
Пак се зачу цвилене от някой от моите събеседници, който каза, че и ние сме били някога номади. "Цяла Европа е номадска, а цяла Индия е уседнала", каза той, а някой друг добави, че индийците винаги гласували по постоянен, а не по настоящ адрес и че били най- голямата демокрация в света. Не знам защо това ме ядоса и аз укрепих пледоарията си с твърдението, че песента на Ленърд Коен "Алелуя" е написана специално по повод на българския цигански въпрос. Което беше може би верно твърдение, но звучеше ирационално на фона на останалите трезви разсъждения. Завърших с това, че въпросът ще бъде решен само когато Шенген бъде разрешен. Репликата, макар и леко замъглена от РЕМ фазата на съня прозвуча приблизително така:
"Ако Шенген е разрешен, циганинът ще отиде в Рим и ще се превърне в ром, а не в проблем!" Очевидно стиховете на Ленърд Коен някакси се впиха в моята теза.
Тогава някой възрази в рима: "Картаген трябва да бъде разрушен!"
Аз се събудих озадачен и донякъде жадуващ за моите някогашни безгрижни сънища, с тяхната цветна и неограничена свобода, като например сънищата ми от килията на "Развигор", когато сънувах, че съм скитник между звездите подобно на Ед Морел, героят на Джек Лондон. Сънищата вече не са онова, което бяха или както казва Йоги Бера, бъдещето не е онова, което беше!
Впрочем, добро утро и добре дошли в катуна на днешната реалност! Надявам се, че сънищата ви са били по-интересни от гореспоменатите.

Lubo Kanov, 17 май

Lubo Kanov

17 май 

Само политически коректното говорене на европейските и североамериканските политици и преса ни спасява от назоваването на истината защо има Шенген и визи за Америка. А истината е, че България е страна в която тържествува беззаконието. Съответно, ненаказани престъпници биха се настанили като у дома си в цивилизования свят без никакви бариери или контрол, ако визите и Шенген отпаднат. Цаца, Мента, "банкерът" Василев, всичките от списъка на неговите посетители, бригадир Аспарухов, Гестапото, Топлото, Библиотекари, Монтерейци, всички заловени и неосъдени с десетилетия престъпници, намиращи се под закрилата на български прокурори, следователи и съдии, всички Барети, Очи и пр. плюс номадите и цялата безпросветна чалга и дъно на българския пре и пост Преход, ще станат част от мирния и подреден свят, изграждан с векове и незабавно ще започнат да се ползват от привилегиите му, като разбира се ще започнат незабавно да го рушат и замърсяват. Съдебните действия и решения на Цаца или Ченалова ще се разлеят извън нощвите на деградиралата и криминализирана българска съдебна система в Европа и ще получат статута на европейско правосъдие, а местните криминалчета, след поредния удар ще могат да го "вържат" с полет до Чикаго без виза и да потънат без следа. Естествено, никой западен политик не се осмелява от респект към "суверенитета" и "достойнството" на една държава, която практически е потопена в беззаконие, да каже ясно истината, а когато се опита, както го направи френският посланик, говорители отвсякъде и преса и медиа от типа Блъсков-Пеевски-КТБ незабавно го връхлитат. На Запад пък дебне политически коректната полиция на мисълта, която се пази да не обиди някого, а в България се подвизава нейното продажно или уплашено подобие. Всяко успешно и полезно начинание в този свят започва с назоваване на истината и то така, че да бъде чута. За съжаление, големите и масови средства за осведомяване на хората са заети да превръщат населението в затъпяваща тълпа, която следи Глория, Божинов или трагедията на загиналите по пътищата и другаде поради малоумието на един или друг, даже без да анализират истинските й причини, но не и с публичен и смел разбор на онова което е съществено за хората и обществото. А Западът и неговите омекнали в колената поради политическа коректност политици, както до голяма степен и медиите също, не се осмеляват да кажат директно в лицето на българското правосъдие: " Вие провалихте и продължавате да проваляте страната си и ние никога няма да допуснем страна с такова гнусно беззаконие да бъде част от истинска Европа!"

Lubo Kanov, 25 май

Lubo Kanov

25 май 

На мястото на изсечената първоначална дъбова гора над сегашната улица Свети Наум, където поетът Пенчо Славейков е обичал да поседне и да се любува на разстилащата се пред него София, немците бяха построили няколко успоредни казармени едноетажни постройки за Луфтвафе, в които бяха настанени след войната семейства на нисши военни, подофицери от военната духова музика, обикновено цигани по произход и други хора от провинцията, които се нуждаеха от жилища. Конявски Проход беше павиран около 1955 година. В горната му част, след улица Милин Камък, от двете страни имаше малки едноетажни къщички с дворове и овощни дървета, асми, вишни и люляци. Постепенно всички те бяха заместени от блокове или къщите бяха надстроени или премахнати, така че нито една от тях не е останала оттогава. През 60 те години имаше период когато улицата се наричаше Герман Титов, съветски космонавт, а на ъгъла с ул Вишнева известно време стърчеше паметник на убитият от своите съпартийци комунистически убиец Трайчо Костов, който на свой ред беше премахнат и от него остана само постамента. Част от дъбовата гора беше узурпирана при постройката на училище Ламби Кандев (както изглежда това е бил друг комунистически функционер), а по- ниско от него, на мястото на старите малки къщи бяха построени неголеми блокове за новите кадри, част от които знаехме със сигурност, че са служители на ДС. Малко по-надолу, досами улицата, зад една двуетажна сграда, която се беше пропукала и в която живееха семействата на деца със странните прякори Рака и Таратора, имаше коеачница с тежък механичен чук, чийто звън и грохот тресеше почвата непосредствено под дъбовете на Славейков и тази полунезаконна ковачница може би беше причината да се пропука сградата на Таратора. Днес на тяхно място над Съветското Училище има луксозен ресторант без клиентела, но с голям паркинг. На мястото на малката къщичка на фотографа Плачков и неговата дъщеря, на ъгъла с улица Света Гора се издигна уродливият многоетажен блок в който се засели комунистът Ламбо от филма На всеки километър и други подобни. А улицата, която в началото беше една непавирана пързалка за шейни- кормилачки през зимата, по-късно беше павирана с витошки павета от работници, които носеха половинки от автомобилни гуми като наколенки, докато нагласяха паветата с малки чукчета. Впоследствие паветата бяха заместени с асфалт, а накрая тя получи отново старото си име Свети Наум. Понастоящем тази улица е един неспирен трафик от автомобили. Но все пак някои от дъбовете са си още там. Под тях понякога присядаше и рисуваше своите огнедишащи картини Генко Генков, може би вдъхновяван от пещта на ковачницата под краката му и от тъмносините отиващи към черно небеса над тогавашна София. Да, имаше един такъв велик художник с неговата червендалеста и пияна жена Гертруда и една от картините му, която притежавам ми напомня и до днес за дъбовете на Пенчо Славейков и за тях самите. Те са оставили поне тези следи в картини, а Славейков своите поеми (баща ми, макар и безуспешно много държеше да прочета "Кървава Песен" от семейната библиотека), но от Луфтвафето, старите къщички, старият Лозенец, от нас самите и отминалото време, ще остане само безплътният дим на спомена.

Човекът като средство за производство

Lubo Kanov

9 юни 2015

Забележителната черта на комунизма е неговата изключителна липса на въображение. Това идва от основоположниците му и, разбира се е основна черта на неговите последователи през всичките тези десетки години, които скоро ще станат един век на активна развала на човешкото общество. Говорено е и е казано ясно от поетите за естетическата грозота която комунизма олицетворява, за низкия му вкус, за неговата уродливост като физическо присъствие и като безобразие, когато се намесва в архитектурата, изкуството и културата на една цивилизация. Но по-малко е казано за липсата на въображение на комуниста и по-точно за неговата пълна неспособност да проумее и да си въобрази човека като потенциал или като ценност. Нито един режим следващ болшевишката система за организиране на обществото не можа да си представи какво представлява не само отделния човек, но и каква невероятна съзидателна сила са хората заедно и като индивиди просто поради даденият им по природа инстинкт да създават и измислят неща от които всички могат да се ползват и да живеят по-добре. Теоретиците на марксизма винаги се вторачват в средствата за производство, в машините които пеят из небето синьо, благоговеят пред търнокопа и мистрията, но никога не могат да проумеят работата на ума и на човешката изобретателност, която променя завинаги света който обитаваме към по-добро. Презрението на комуниста към човешкия талант и креативност се изразява в неговия светоглед, където се говори не за човеци, а за човешки маси, не за хора, а за членове, не за служители на хората, а за анонимни органи без лице или индивидуална отговорност. "Масите" се разглеждат като механични неодушевени инструменти за постигане на социалистическа утопия, която обаче изключва личното благоденствие, лична собственост или просперитет на всеки насилствено въдворен в нейното постигане, освен главните идеолози. Теорията е проста и лесна за запомняне: хората са два вида: бедни и богати и бедните с търнокопите трябва да унищожат богатите и да им вземат парите и средствата за производство. Защо един е беден, а друг богат не подлежи на никакъв анализ, а умствената дейност и оригиналността са подозрителни и се наказват с понижение в скалата на обществените ценности. Народите се разглеждат от комунистическите лидери от типа на Ленин, Сталин, Мао, Кастро, Пол Пот или източноевропейските сатрапи с изключително скотовъдско презрение като група от безлични единици, които могат да бъдат пожертвани във всеки момент, така както се коси трева или както се секат дървета и летят някакви безполезни трески под брадвата на диктатурата. На никой от тези бездарни и зловещи масови убийци не може да му хрумне, че в тези с такава безгрижна лекота простреляни черепи на образовани и талантливи хора в Катинската Гора от въоръженият с два пистолета палач Иван Блохин, персонален убиец-ударник, награждаван лично от главния марксист Йосиф Висарионович, те унищожават потенциалните стихове на някой Чеслав Милош, ненаписаната музика на потенциалния Шопен или неконструирания хеликоптер на Сикорски. Никой не може да изчисли колко потенциални фермери и земеделски стопани на процъфтяваща България са били угробени от търнокопа на каскетлиите с червените ленти и съветските шмайзери по безчислените кални дерета и ровини през дъждовните и страшни дни на октомври 1944. Неизброими са жертвите на комуниста, но още по-невъзможно за пресмятане е колко човешки талант и потенциал е закопан и затрит от него от Колима до Потсдам и от Пхенян до Естония. Обаче нищо не трепва в тъпото му лице, няма сянка на съмнение и вина за нанесените щети и каква непоправима вреда са нанесли върху собствените си народ, колко много такива като него са допринесли и продължават да допринасят за неговия упадък. Няма въображение комунистът, за да си представи не само колко хора е унищожил, но и колко от техните възможни талантливи наследници е затрил и не им е позволил да се родят, колко открития, колко културни постижения, колко несъздадена красота е погубил. За него е безразличнен индивида, "масата" е безкраен източник на възпроизводство, ресурс, който не бива да се жали, жените ще родят нови хора, когато предишните се изхабят или ги смели душегубката, докато машината, локомотивът, както е описан от Платонов, е одушевен и важен елемент, много повече от човека. Средство за производство! По наше време москвичът беше достигнал като ценност средностатистическата стойност на един човек на средна възраст, но определено беше по-ценен от стария родител на село. Той, вече грохнал, биваше заставен да продаде каквото има на село, за да се купи с парите москвича и да се пресели в панелката при "децата", където дялайки хурки с джобното ножче в кухнята постепенно стигаше до деня в който се обесваше някоя ранна сутрин в коридора някъде в блоковете на ж.к. Свобода...
Сега обаче си припомних нещо друго. Това е един разговор от преди много години с един истински убеден комунист. Той имаше златна коронка на един от предните си зъби и беше родом от село Дивотино. Аз тогава бях млад медик, а той беше високопоставен дипломат, допускам след Рабфак и изучаване и полагане изпит по Кратката История на КПСС от Й. Сталин. Известно време беше дипломатствал в Москва и изглежда беше пил там от самия извор дълбока обществена и социална мъдрост, защото, макар и с неизличим дивотински диалект след дългите години служба като дипломат, се опитваше да вразумява мен и неколцината приятели, които покрай гаджето на дъщеря му, имахме привилегията да сме слушатели на неговите прозрения. Онова просто нещо, което той беше разбрал и ни втълпяваше бе, че ние никога няма да можем да разберем "тези неща", които се отнасят за същността на комунизма и за "величието" на неговата теория. Най-важното бе, че тя не подлежи на обсъждане. Тези постулати бяха отвъд нашия разум, достъпни само за висши умове, които управляват държавата и процесите, но същевременно бяха аморфни и непознаваеми за индивидуалния човек, защото бяха разтворени в онова колективно цяло, което се нарича "Партията". Ние впрочем бяхме от донякъде заблудените от ХХ и ХХII Конгрес на КПСС, бяхме вече чели "Един Ден на Иван Денисович" и си мислехме, че може да се обсъжда комунизма и неговото възможно очовечаване и дори да се разсъждава гласно. Този дивотински комунист и дипломат обаче твърдо и без колебание отричаше даже и простата възможност да се мисли или да се обсъжда въпросът за ръководната роля на Партията от "масите", каквито очевидно бяхме и ние в очите на такива като него. Запомних преди всичко неговата самодоволна убеденост в това, че всеки опит за самостоятелно мислене е в забранителната територия и че всеки който си мисли, че Партията ще позволи своеволие, ще бъде поставен на мястото му по надлежен ред. Беше прав, разбира се. Той даже не го казваше заплашително, просто сладкодумно просвятваше със златното зъбче така, както един бръснар например би говорил за някой футболен мач. В цялата му посредственост и явна недообразованост нямаше дори сянка на морално съмнение или въображение за алтернативите на неговия "дивотински" светоглед. И тука не искам да кажа нищо лошо за хората от Дивотино, а просто да обознача онази форма на интелектуална неразвитост, която комунизма така успешно култивираше. Ще приключа своят разказ с очаквания финал, а именно че неговите деца, предполагам по съответния ред на привилегиите, учиха в най-елитните училища и получиха длъжности в най-високия разред според тогавашната представа за успех. Дъщерята завърши архитектура, а това беше много желана специалност от децата на номенклатурата и получи синекурна длъжност в един от най-безгрижните институти в центъра на столицата. Ние, както си му е редът заминахме по разпределение из провинциите и впоследствие, съгласно възгледите си, попаднахме в политическия затвор. Синът пък на споменатият по-горе дипломат завърши съответните дипломатически школи в Съветския Съюз, а след десети ноември, макар и да не е ясно какви икономически знания е притежавал и защо именно той, извърши първата масова приватизация на собствеността преди Костовата. В момента този ценен кадър е, доколкото знам, банкер в Лондон и съпруг на друга дъщеря на виден комунист, известен с това, че е скачал с подковани обуща върху българският издател и писател Райко Алексиев, заедно с друг подобен комунист Крум Кюлявков, докато са го смазали до смърт и който след няколко дни е починал в страшни мъки. Тази дъщеря на въпросния комунистически убиец в момента се подготвя да оглави Обединените Нации.

______________