Големите исторически събития, преломните моменти в съществуването на държавите с времето неминуемо започват да обрастват с митове и легенди; и колкото повече се отдалечаваме от тях, толкова повече се множат гледните точки за това какво именно е станало, кои са му движещите сили на случилото се, кои са историческите герои и кои – злодеите. А когато някоя от противоборстващите в историческите стълкновения страни стане управляваща или – не дай Боже – диктаторска сила, то, понеже „историята се пише от победителите“, тя винаги възвеличава себе си и своите дейци, изкачвайки ги на пиедестала на Истината с главна буква. Истина, която трябва, както се изразяват мнозина, да „влезе в учебниците“.
Така седемдесет години в съзнанието на „целия прогресивен свят“ се набиваше легендата за „щурма на Зимния дворец в нощта на 24 срещу 25 октомври 1917 г.“, довел до победата на болшевишкия преврат, наричан високопарно „Велика октомврийска социалистическа революция“. С течение на времето пропагандата на КПСС, това същинско оруеловско Министерство на истината, нагаждаше списъка на водачите на Октомврийския преврат съобразно извивките на Генералната линия: от него отпаднаха последователно и изчезнаха в историческото небитие Троцки, Каменев, Зиновиев, Бухарин и много други, за да останат да сияят на историческия небосклон само „Ленин и Сталин“. След критиката на Хрушчов към Сталин през 1956 и неговото историческо положение като „вожда на Октомври“ се поразклати, а след Перестройката вече самата Октомврийска революция слезе от постамента на величието и се превърна в „преврат“, от подробности за който интересуват вече само историците. И у нас стана същото – след като „Деветосептемврийското въоръжено въстание“ бе развенчано до една банална превратаджийска нощ, тази на 8-ми срещу 9-ти септември 1944 г., нима вече на някого, освен на шепа професионални историци, му пука дали наистина Тодор Живков е ръководил този преврат – както настойчиво ни набиваха в главата повече от 4 десетилетия – или не?
Но с едно голямо събитие от най-новата ни история – така наречените „Майски събития от 1989 г.“, не е така. С масовите демонстрации на български турци в десетте дни от 20 до 30 май 1989 г., които според обобщени сведения на комунистическото МВР са били „проведени в 71 населени места с участието на около 52 700 участници“[1], положението не е такова. Вече повече от две десетилетия в публичното пространство се вихри остър спор: кой е организаторът и ръководителят на това най-голямо в историята на комунистическа България до 10 ноември надигане на протестиращи хора, с поне седем убити и най-малко 28 ранени? Дали това е намиращият се по това време в Пазарджишкия затвор Ахмед Доган, който с помощта на колектив от турци политзатворници в дълбока конспирация е ръководил този разрушителен за комунистическата система обществен протест, или това са действащите по това време така наречени „неформални организации“ – „турското крило“ на Независимото дружество за защита на правата на човека, Демократическата лига за защита на правата на човека в България на Мустафа Юмер и „Дружество за подкрепа – Виена 89“ на Авни Велиев, както и Мюсюлманският стачен комитет на братя Рунтови?
Кой се интересува от този спор и защо той все още е актуален? И, всъщност, защо изобщо има спор? Нека почнем с последното. Когато за десет дни демонстрации има в 71 селища – от села и градчета до окръжни центрове като Разград, Шумен и Търговище, които издигат едни и същи лозунги (за връщане на имената, за свободно изповядване на мюсюлманската религия, за вдигане на забраната за говорене на турски език, за освобождаване на политическите затворници и др.), е близко до ума, че съществува политическа и организационна координация на всичко това, тоест че има ръководен център. Въпросът е кой е той. А спорът се води и е актуален, защото майските протести са морален капитал. Те са връхната точка на съпротивата на турците у нас срещу възродителния процес, споменът за тях все още е жив, както са живи и хиляди участници в тези демонстрации. Би трябвало да е съвършено ясно, че ДПС съществува заради жестоката безразсъдност на Тодор Живков и обкръжението му, които направиха трагедията, наречена „възродителен процес“. ДПС – в очите на членовете и на електората му – е гаранцията, че никога повече в България няма да има насилствено преименуване. При това положение, което ще се запази непроменено поне още двайсет-трийсет години (докато още има живи свидетели на смяната на имената през зимата на 1984-85 г.), въпросът кой има заслугата за майските събития – дали вождът на ДПС Доган или плеяда отказали се от участие в политиката и затова вече полузабравени турски активисти (Мустафа Юмер, Сабри Искандер, Али Орманлъ, Зейнеб Ибрахим и още много други) – има първостепенна роля.
Последната си книга[2] известният историк-документалист Веселин Ангелов е посветил именно на отговора на въпроса чия е заслугата за „майските събития“. На повече от 200 страници авторът, който има зад гърба си осем книги, които са сборници с документи, придружени от обширни встъпителни студии, посветени на „възродителния процес“ и на „неформалните организации“, действащи в навечерието на преврата от 10 ноември (и още много други книги, студии и статии на други исторически теми), разгръща категоричното си мнение: да, Ахмед Доган, заедно с обкръжението си, от килията в Пазарджишкия затвор е ръководител и вдъхновител на „майските събития“. Според него турските и българските неформални организации през 1989 г. само са подкрепяли протестите, но нито са ги вдъхновили, нито са ги ръководили.
Задачата ми в този отзив като заинтересуван читател е да се опитам да изясня убедително ли е мнението на Ангелов, или не? Впрочем той не е оригинален. Той просто се опитва след писанията на официалния историк на ДПС проф. Ибрахим Татърлъ[3] , на историка Валери Симеонов[4] да приведе доказателствена база, подкрепяща твърденията на Доган, изказани в книгата интервю с него на Илияна Беновска от 1992 г.[5]
Прекият и неукрасен отговор на този въпрос е: не, корпусът от документи, който Веселен Ангелов привежда в книгата си, не дава достатъчно убедителни доказателства в полза на тезата му.
Защо е така? Защото в цялата книга не видях нито едно пряко доказателство в полза на тезата, че Доган е организирал майските събития. Вероятно ще ми възразят: какво искаш, нима за подготвени в дълбока нелегалност, при това от затвора, събития, може да има доказателства? Но за тези демонстрации има купища официални документи – на МВР, на така наречената Работна група по „възродителния процес“, на Прокуратурата, на Главното следствено управление, на управата на затворите. И ако немалка част от тях представляват описания на събитията, друга част е посветена на разследванията, които комунистическата власт е провела през лятото на 1989 г., мъчейки се да отговори на въпроса: „Кой е виновен и кой трябва да бъде наказан?“. В тези документи, те са приведени в книгата на Ангелов, най-важният от които е „Обвинителен акт срещу организаторите на майските протестни демонстрации на турците в България“[6], са обвинени четири лица – турци с „възродени имена“, и са призовани 17 свидетели. Ахмед Доган е между свидетелите. В друг документ, една справка, очевидно предназначена за Тодор Живков, се сочи, че за видните тогава дисиденти Константин Тренчев, Тодор Гагалов, Николай Колев, Христофор Събев, Антон Запрянов и Асен Николов е бил написан обвинителен акт за това, че са организирали или са спомогнали за организирането на „майските събития“, но че този акт е целесъобразно да не стига до съда, а да бъде приет закон за амнистия, по силата на който обвиняемите да бъдат освободени. Последното се мотивира от „международната обстановка“[7].
Книгата на Ангелов доказва неща, които и досега се знаеха: че Доган е написал писмо до Конференцията по човешкото измерение в Париж, състояла се от 30 май до 23 юни 1989 г., което е било изнесено скрито от Пазарджишкия затвор, че е написал протест срещу издевателствата към турците до Тодор Живков, че е участвал в три гладни стачки.
Но с изключение на два спомена – на Исмет Исмаил Исмаил и на Неджметин Хак[8], никъде в приведените още 57 документа не намираме преки доказателства за ръководната и организаторската роля на Доган в „майските събития“. Нещо повече – в документа от 31 юли 1989 г. „Справка относно: резултатите от разпитите на лишените от свобода Меди Доганов Доганов и Давид Асенов Хаджиев (Неджметин Хак)“ четем следното: „Извършените от Доганов и Хаджиев деяния са в причинна връзка с демонстративните прояви на българи-мюсюлмани в гр. Толбухин, тъй като са налице данни за относителна подбудителска дейност върху участници в престъпни проявления“. И по-нататък: „В деянията на Доганов и Хаджиев са налице елементи, отнасящи се до престъпния състав, визиран в чл. 273 от НК … Тези данни обаче не могат да се приемат за достатъчни от субективна и обективна страна по смисъла на чл. 190 от НПК за привличане на Доганов и Хаджиев към наказателна отговорност“[9].
Не подобряват аргументацията на тезата на Ангелов и твърденията му, че критиците „забравят“, че мнозина от най-активните организатори на вълненията на турците по време на „майските събития“ са били вече вън от България, защото са били изгонени от страната от комунистическите власти[10]. Да, те са били изгонени, но са се погрижили да оставят мрежа от заместници.
В книгата си Ангелов цитира изявления на Мустафа Юмер, председател на Демократичната лига за правата на човека, по време на протестите изгонен от България, пред Радио „Свободна Европа“, в които той, според Ангелов, твърди, че Лигата няма нищо общо с „майските протести“. В частност Юмер казва: „Ръководните дейци на неформалните организации нямат нищо общо с официалните обвинения на властите“[11]. Но, разбира се, наивно е да се очаква, че когато комунистическата власт обвинява протестите в насилия и едва ли не във въоръжена конфронтация със силите на реда, за да оправдае убийствата на мирно протестиращите, ръководителят на Лигата ще се съгласи с това. Малко по-горе в същото интервю той казва: „Протестираме пред българското правителство, защото то цели да предприеме съдебно преследване на активните дейци на тези неформални сдружения“[12].
Ако след щателните усилия на МВР, на Прокуратурата, на Държавна сигурност и въобще на цялата репресивна система по изясняване на въпроса: „Кой подпали пожара на майските събития?“, бяха налице действителни данни, че това е правил Доган от затвора, свидетелства за това щяха да бъдат налице. Не виждам причини тези свидетелства да се крият. Такива просто няма. Има множество косвени доказателства, които Ангелов се е постарал да събере в книгата си, че в Пазарджишкия затвор е имало нелегална протестна дейност, изразяваща се в писане на протести, в гладни стачки и в инструкции до близките (казвани по време на свиждания, събития, протичащи под зоркото наблюдение на охраната) да вземат участие в стачки и демонстрации. Но не и че въпросният затвор е бил наистина ръководен център на „майските събития“.
И освен това, не може да не ни направи впечатление фактът, че веднага след образуването на ДПС в тази организация започват спорове за това кой каква роля е играл в близкото минало. Известно е, че скоро след образуването си ДПС бе напуснато или от него бяха отстранени десетки турци с безспорен и добре документиран принос в борбата срещу „възродителния процес“. Известни са техните протести срещу преиначаването на историята. Бившият дисидент Петър Бояджиев в съвсем скоро излязлата си книга „Истината против лъжата. За събитията в България от май 1989 г. или технологията на борбата със страха“, на стр. 142–143 публикува факсимиле от „Декларация на група участници и организатори на майските събития от 1989 г.“ Тя е адресирана до ЦС на ДПС, датирана е 10 октомври 1994 г. и в нея четем, между другото, следното: „Ние, живите участници, ръководители и организатори на антикомунистическите мирни действия на хората със сменени имена през месеците април май, юни, 1989 г. дълбоко сме възмутени от присвояване на авторството на тези исторически събития от лидера на ДПС Ахмед Доган.“ По-нататък в този кратък документ се говори, че авторите му – 26 души турски и български дисиденти и активисти – определят поведението на Доган като „гнусна лъжа“, а авторът му – като „циник“. Настоява се ЦС на ДПС да разгледа поведението на Доган, а ако това не стане, то „авторите си запазват правото да си търсят правата по съдебен ред“.
Мина четвърт век. Някои от хората, които биват сочени за организатори и вдъхновители на „майските събития“ станаха видни български политици и богати хора. Други – много повече – така и си останаха без пари, без шумни политически изяви, потънаха в гънките на частния живот, повечето отдавна не са в България, някои са покойници. Кой е крив и кой е прав за лидерството на „майските събития“? Имал ли е роля Доган в тях?
На тези въпроси може и трябва да дадат отговор колективните усилия на българските историци. Докато още, може би, следвало да се направи усилието да се събере устната история изцяло, да се публикуват всички видове документи, да се проведе истинско историческо разследване. За съжаление, в условията на силно политизирана история на най-новото време, когато спомените са не само исторически, но и непосредствено политически ресурс, това едва ли ще стане. Но младите поколения историци, които нямат лични впечатления от близкото минало (защото са били деца или още не са били родени по това време) и поради това са безпристрастни, би следвало да се заемат с това. Разбира се, книгите на доц. Веселин Ангелов, който безспорно е най-упоритият в събирането и публикуването на документи, свързани с „възродителния процес“ и дисидентството у нас в края на 80-те години на миналия век, биха били от особена полза на едно такова бъдещо историческо разследване. За документите, събрани от него, говорим, защото и на него като свидетел, а може би и по други причини, не в пълна степен е свойствена безпристрастността: косвените свидетелства често пъти неправомерно се обобщават и на тях в коментара му се гледа като на преки доказателства, нерядко желаният извод се представя като произтичащ пряко от историческите извори, когато това съвсем не е така.
И все пак: имал ли е участие Ахмед Доган в „майските събития“? Мисля, че най-добрият засега отговор на този въпрос дава доц. д-р Михаил Иванов. На прекия въпрос как Доган е участвал в „майските събития“ Иванов отговаря така: „Ами той обявил гладна стачка. После го викнали и му казали да спре и той спрял. Написал е обаче документи, част от които успява да изнесе жената на Неджметин Хак, след като е била на свиждане в затвора.“ И по-нататък журналистката пита: „Документи, написани от Доган, така ли?“, а отговорът е: „Написани от Доган, които е трябвало да бъдат изпратени в Париж. Те не стигат до Париж, но така или иначе усилието е налице. Не можем да подценим това усилие.“[13]
[1] Информация на МВР до члена на Политбюро на ЦК на БКП и секретар на ЦК Александър Лилов от 27 декември 1989 г., публикувана във Веселин Ангелов, Протестите на турците в България срещу Възродителния процес 20-30 май 1989 г., С., издание на автора, 2015 г., стр. 125
[2] Веселин Ангелов, Протестите на турците в България срещу Възродителния процес 20-30 май 1989 г.,С., издание на автора, 2015 г., 203 стр. Това е второ, подобрено и допълнено издание на книгата. Първото е от 2009 г.
[3] Изказани в книгата му „Движението за права и свободи – фактор за демокрация, разбирателство и сигурност в страната и на Балканите“, С., 2003
[4] В книгата му „Турското население в България между полюсите на етническата политика“, С., 1998 г.
[5] „Сега много хора си присвояват актива, голямата заслуга за организиране на майските събития през 1989 г….Искам да осветя това. В Пазарджик бяхме десетина души, осъдени по гл. І, във връзка с възродителния процес. Цялата работа тръгна от Пазарджик като идея. Мисля, че беше някъде към 19-20 януари 1989 г., след като прочетох текста на Виенския документ за правата на човека, може би след седмица, най-много, започнахме конкретна организационна работа и то във връзка с 30.V. – Първата конференция по човешките измерения в Париж, във връзка с Хелзинкския процес.” И по-наттък: „Тук-там се пише за разни дисидентски истории и много хора подчертават какво били направили – извинявайте, ние, ако говорим за дисидентство, целият етнос беше дисидентски. Да правиш митинги е едно, а да правиш митинги под дулата на автоматите е съвсем друго…..Аз не подценявам другите дисидентски истории. Те си имат своето място, но тук беше игра “ва банк”. Играта беше на живот и смърт. И не беше от 5-6 души. Когато масата е готова – всеки може да я оглави. Въпросът е да организираш едно движение, да го насочиш. така че, когато говорят кой какво е направил, аз обикновено мълча. Мълча и ми е неудобно да заема позиция…. Такъв удар по тоталитарната система не е имало. Изведнъж после се оказа, че са съществували над 50 “нелегални” партии.“
Цитирано по: За тези събития трябва да пише в учебниците, интервю на Даниела Горчева с Михаил Иванов, бивш съветник на президента Желев, публикувано в „Медиапул“ на 22 март 2009 г.
[6] Ангелов, цит. съч., стр. 165 – 180
[7] Ангелов, цит. съч., стр. 160 – 163
[8] Цит. съч., стр. 185 – 197
[9] Цит. съч., стр. 156 – 159
[10] Цит съч., стр. 30, подобни твърдения има и на други места в книгата.
[11] Цит съч.,стр. 145
[12] Пак там.
[13] Михаил Иванов: Майските събития са приносът на България за падането на Берлинската стена, интервю в седмичника „Гласове“, 13 май 2011 г.
Източник: http://www.marginalia.bg
